На 04 декември 2004 година в хотел “Радисън” в София се проведе прелюбопитна конференция на тема “Лицата на съвременния български капитализъм”. На дискусионната маса или в публиката присъстваха повечето старши членове на олигархичния политически генератор. Заобиколени от раболепните лица на облагодетелствани посредствености, примирени учени и няколко шашардисани западняци, тези хора се чувстваха победители, на които предстои да обявят тържествено своята победа. Победа над демократичните илюзии на наивниците.
Знаех, че не бива да се обаждам, ама накрая не издържах и взех думата...
След като гюрултията свърши и основните звезди на конференцията ме подминаха, вперили поглед покрай мен - някъде в бъдното, се приближи висок германец, придружен от хубавка преводачка, с интелигентен вид и хищни очи.
- Господин Загнер* е впечатлен от разсъжденията Ви – професионално сърдечно каза момата.
- Зер гут, зер гут – потвърди хер Загнер.
- Гут, зер! – казвам му – За вас това са разсъждения, ама за нас е горчиво ежедневие. – момата ме изгледа изпепеляващо и само с устни прошепна „това няма да го превеждам”.
- Господин Загнер би искал да доразвиете тезата си за олигархията – изчурулика госпожицата с изражение: „Мен не ме интересува, но той е шефът”.
- Готово – отзовах се – ако ви стане лошо на някой от българските политически завои, кажете да спра.
Седнахме и продължих:
Някъде към 1993 година се очерта олигархичния модел на преход в България. Тогава, под мощното въздействие на Политическия генератор властовите и престъпните структури трайно се срастнаха, а основните политико-икономически кланове в страната си поделиха обществените ресурси и мрежата от достъпи до властта. Поставянето на марионетното правителство на проф. Любен Беров, инфлацията и възходът на Мултигруп бяха само знаковите белези на едно завършено олигархично управление. Наглата улична престъпност тероризираше гражданите повече от някогашната милиция, а общественото пространство беше пълно с брадясали мутри, арогантно демонстриращи властта и парите си. Контролираните от Генератора медии постепенно завладяха „пазара на съзнанието” и започнаха систематично да развращават народа, свеждайки го до вечно жадна за сеири, псуваща тълпа.
Президентът Желю Желев, проф. Тодор Вълчев – управител на БНБ, ректорът на Университета проф. Николай Генчев, проф. Георги Фотев и други авторитетни българи опитваха по един или друг начин да ограничат настъпващото безумие или поне да апелират за разум, но срещу Политическия генератор с неговите ресурси и достъпи опитите им не бяха повече от плаха импровизация.
С идването на власт на правителството на Жан Виденов политическият генератор се почувства истински господар на страната. И буквално я изяде. Оставени без каквато и да е политическа корекция, политико-престъпните кланове започнаха яростна атака срещу остатъците от икономика и държавност. Освободената разрушителна алчност, съчетана с комсомолското безхаберие на Жанвиденовите министри почти веднага извадиха ситуацията извън контрола на Политическия генератор. Влъхвите с нарастващ ужас наблюдаваха пораженията, нанесени от отскубналите се техни псета. Опитите им за възстановяване на контрола доведоха до убийството на една от най-тежките фигури на Генератора – бившият министър-председател Андрей Луканов. Идеологическият апарат на ЦК на БКП окончателно загуби контрола над структурите, създадени по негово нареждане от Държавна сигурност и Военното контраразузнаване (както се наричаше до 1989 година военната политическа полиция). Героите на деня, съсипали безскрупулно страната бяха синове, внуци и зетьове на едни от най-мрачните милиционерски и военнополицейски началници на близкото минало. Най-скандални от тях бяха:
- Румен Спасов и Николайчо Кривошиев – лицата на печално известния „приятелски кръг” Орион;
- Илия Павлов и неговата „Мултигруп”;
- Атанас Тилев и неговите банки;
- Приватизационният фонд АКБ – Форес, наричан неофициално „Фондът на мутрите” и много много други, потънали безследно в хаоса от началото на 1997.
В края на януари 1997 година държавата България окончателно рухна. Жалкият опит за мимикрия чрез смяната на министър-председателя с опитен член на Генератора, срещна твърдата съпротива на Николай Добрев – човек с доказана лична почтеност, способен да жертва своите амбиции заради доброто на страната.
На власт дойде СДС. В тази партия вече съществуваха наченки на олигархични кланови отношения, наблюдавани с интерес от „добрите хора” в Генератора. Тези кълнове трябваше да се отгледат с внимание и грижа, за да могат да противодействат на всичките там демократи и техните нахални искания за справедливост. С големите организационни, медийни и пропагандни ресурси на Генератора това не беше проблем.
Още през 1998 година се очертаха няколко нови политически клана, действащи отново по познатата олигархична схема на „добрите хора”. Те съсредоточиха около себе си и други, по-малки кланове, водени от мотото „Този мандат – за себе си, а другия – за народа”. Най-известните бяха:
- Кланът на Бисеров и Цонев. Контролирайки поста Главен секретар на СДС Бисеров беше основният кадровик на партията. Неговият клан беше особено силен в администрацията, приватизацията и митниците. На неговата съвест тежи довеждането в България на Гад Зееви и умишленото разграбване на националната авиокомпания „Балкан” и ударът върху самочувствието на българите като европейци, който тази нагла афера нанесе.
- Кланът на Бакърджиев и Антоан Николов – контролираше инфраструктурните проекти и голяма част от общинските предприятия в София. Сдобиваше се бързо с недвижима собственост. Беше свързан с международната аферистка мрежа посредством Майкъл (Михаил) Чорни.
- Кланът на Софиянски и Любомир Павлов – експлоатираше като феодално владение Столичната община, ограничаван само от интересите на Антоан Николов.
Тези три големи олигархични групи натрупаха огромната част от негативите на „синьото” управление през 1997-2000 година. Успехите на това управление се приемаха като „обективни” и „закономерни”, докато скандалите бяха персонална отговорност на Министър-председателя. Разбира се, непотизъм и корупция също се срещаха.
Въпреки несъмнените пробиви на „добрите хора” в лагера на „враговете”, управлението на СДС не беше нито олигархично, нито срастнато с организираната престъпност, както предходните. Грабежът на седесарските кланове обаче, се набиваше в очи, а липсата на медийна политика и някакво криворазбрано чувство за „екипност” струпаха цяла камара основателни и неоснователни упреци върху правителството.
Медийната и пропагандна мощ на Генератора, подпомогнати от отчайващото безсилие на „демократичната преса” свършиха отлично своята работа – грабителските кланове в СДС останаха непокътнати до самото падане на партията от власт, а авторитетът на правителството беше подкопан дотолкова, та да може да се планира новата супероперация за овладяване на властта, като триумф на „добрите хора” над здравия разум.
Операцията се наричаше „Царски гамбит”.
Хубавката мома с хищните очи превеждаше, все едно дъвче люта чушка, но германецът гледаше с интерес и явно издържаше на информацията. Затова реших да продължа...