„Наляво” всичко е ясно. Наляво пак познатите самодоволни мъже наливат шампанско и си приказват за една власт, за едни проекти и за едни пари. Те са сигурни в себе си, а следователно и в изборите. „Народът” е с тях. Или поне техните запазени части от народа. Българската олигархия издига за свой кандидат за президент на България Георги Първанов – бащата на „тройната коалиция” или „тройката”, както стана известна напоследък.
Той е човек от работническо-селски произход, „научен” (с ударение върху „а”) работник, лоялен към страната и властта (особено към „органите”). И има зад гърба си един мандат. Мандат, в който той – заклетият противник на НАТО въведе страната в пакта. Мандат, в който той – заклетият републиканец, отказващ да контактува с „гражданина Симеон Борисов” си партнираше отлично с министър-.председателя „негово величество” Симеон Втори Сакскобургготски. Мандат, в който той – борецът за националните интереси допусна много от указите му за назначаване на висши държавни служители да се диктуват от една неконституционна, етническа и антибългарска партия.
Чрез Георги Първанов, българската олигархия свежда до подарения й народ своята програма за превръщането на България в една бавноразвиваща се евроазиатска олигархична страна – умалено копие на Русия и Турция, ако двете биха могли да образуват общо лабораторно експериментално държавно образувание. Така старите хора няма да са принудени да се адаптират към новото – зрелият социализъм няма да си отиде. Богатите и „силните” ще си богатеят все така – на гърба на държавата и без да работят. Бедните все така ще си обедняват, но също никой няма да ги кара да работят особено. Три в едно, както се казва. И накрая все ще измолим някой от многобройните покровители да плати сметката.
В израз на тази програма Георги Първанов откри кампанията си със среща не с кого да е, а със самия Президент-Император на цяла Русия. И говориха не за какво да е, а за петрол – Батюшка дава, но не на „всякая сволоч”, а „только Георгию Седефчовичу”. И не сега дава Батюшка. Сега само обещава. Ще даде след изборите – да види първо как ще гласуват братушките, пък по-после „поживем увидим...”
А който иска да се оправя сам и да живее достойно? Е, на него прав му път – светът е широк. Повечето от тая порода и без това се пръснаха из него.
И всичко това като нищо ще се осъществи. Особено ако „десните” не се разберат.
А те не могат да се разберат. Не защото са толкова лоши хора, а защото са просто хора. Без програма. Без няколко поне общи ценности, които всички да приемат за по-важни от тях самите и техните лични амбиции. Без точно и ясно обяснение за какво им е тая президентска власт и какво ще направят с нея. Водят някакви разговори за „обща дясна кандидатура”, но не са се разбрали накъде смята да води страната техният евентуален бъдещ общ кандидат. А кандидати не липсват. Тримата най-големи и тежки са:
- Петър Стоянов – след един, общо взето успешен мандат, загубен поради груби тактически грешки в кампанията за преизбиране, Петър Стоянов иска само едно – реванш. И то, главно заради себе си. В позицията му не изпъква отчетлив държавнически мотив и за това тя е много лична и много променлива, в зависимост дали общият поглед сочи него или някой друг – от горделивото „Аз съм!” преди два месеца, през „Няма друг!” преди месец, до сегашното „Ама защо не аз?”. Всъщност неговата позиция е най-неизменна, но и най-трудно защитима. Заради нея десните лидери са принудени да танцуват пред очите на обществото всякакви необясними кадрили, само и само да кандърдисат Сърдитко Петьо да се откаже и да помага за общата работа, а не само да мърмори в ъгъла колко не е оценен.
- Бойко Борисов – в негово лице българското драматургично изкуство е загубило един голям талант. Този човек със създадения от него образ символизира мечтата на средния „квартален” обитател – едър, мрачен, излъчващ сила, немногословен и същото време понякога трогателно безпомощен с фрази като знаменитата „Ние ги ловим... – Те ги пускат!”. В зажаднелите за романтика сърца на много бивши деца Бате Бойко измести Бате Гойко (Митич) от индианските филми на детството им. Не само в силата е чара на бате Бойко, но и в умението да намери винаги добро оправдание за неуспехите. В това отношение той доразвива опита на двама свои клиенти и учители – преднамерено просторечния, интимничещ с аудиторията и хитър като лисица Тодор Живков и преднамерено неразбираемия, с вид на хрътка и непроницаемо лице на професионален комарджия Симеон. Също като Живков бат Бойко умее да създаде неочаквана близост с публиката и да съобщи най-важните и неприятни неща интересно с импровизирана реплика. Също като Симеон гради многоходови комбинации с по няколко изхода, принуждавайки партньорите с в преговорите да го ухажват, поради постоянната несигурност, в която ги държи. Дали Бойко Борисов наистина желае или някога е желал да бъде Президент на Република България или всичко това е камуфлажна операция, за да бъде оставен на мира на кметското си място в София ще стане ясно доста след изборите. А засега той е втората тежка фигура, която турбулентно се движи по шахматната дъска, без взаимодзействие със останалите от „своя” цвят.
- Неделчо Беронов – на фона на горните двама, той като че ли най-малко се натиска да бъде президент. Неделчо Беронов разполага с безупречната биография на юрист, достигнал върха на професионалната кариера у нас, без остри политически интервенции. На вид той е въздържан, приветлив, аристократичен, мъдър и ... възрастен. Лично на мен ми напомня незабравимия държавник, аристократ и федерален президент на ФРГ от 80-те години на 20 век Рихард фон Вайцзекер. Да, но днешна България с нищо не напомня ФРГ от 80-те. Дали мнозинството от българските избиратели биха видели в Беронов държавник, а не политик? Може би това ще стане най-лесно чрез послания, визиращи еднозначно БЪЛГАРИЯ, а не Неделчо Беронов. При всички случаи, за да има шанс той трябва да проведе едно изключително енергична и недвусмислена кампания, изпъстрена с колкото се може по-малко компромиси.
Що се отнася до „малките десни” партии – БЗНС, ВМРО, „Гергьовден”, Демократическа и компания, те се лашкат като пияни между олигархичността на своите лидери и демократичните традиции или нагласи на немногобройните си симпатизанти.
Каква е причината:
Причината за толкова ирационалното поведение на десните е, че никоя партия не изведе на преден план някакви принципи, на които трабва да се гради поведението на бъдещия държавен глава. СДС и ГЕРБ просто изтикаха напред лидерите си, с нещо като мъдрата реплика „Абе на президента най-уйдисва да е баш като Него”. И в този вид, накичени като моми за годявка подкараха лидерите си към общата сергия на политическия пазар.
ДСБ от своя страна, след известна дискусия заложи само на безупречната репутация на Беронов и неговия голям личен чар, но отново без да го подпомогнат с никаква политическа програма, която да противостои на предлагания от сегашната „тройка” унизителен олигархичен модел.
И понеже не видях никъде дискусия върху общите - за „десните” и за България – принципи и цели, а само за амбициите на тогова или оногова, си позволявам да се обърна към десните лидери с думите, които исках да чуя или прочета:
УВАЖАЕМИ ДЕСНИ ЛИДЕРИ,
Моля ви, да прочетете и евентуално да подискутирате върху следните простички принцини, които могат да очертаят демократичната алтернатива на олигархичното предложение та Георги Първанов към избирателите:
1. Заемането на поста Президент на Република България не е въпрос на голяма амбиция, а на голяма отговорност.
2. Президентът на Република България трябва да води ясна и недвусмислена политика, насочена към основните цели на страната – повишаване на благосъстоянието на хората, достойна интеграция в Европейския съюз и усъвършенстване на държавното управление чрез прекратяване на организирания и узаконен бандитизъм на политическите партии и контролираните от тях държавни служители.
3. Мястото на България е като лоялен член на Европейския съюз, спазващ общата политика на Съюза.
4. Българските граждани имат право на равен шанс в своите икономически, политически или културни инициативи, без държавни протекциисамо за определени лица и структури. Президентът следва да поощрява гражданите в техните граждански инициативи и общественополезно поведение.
5. Повсеместното неспазване на закона и привилегиите, като символ на могъщество са унижение за целия български народ и за неговите европейски партньори. Ярък израз на това унижение са гаврите, с необоснованите, некомпетентни и недемократични изменения, на които беше подложена Конституцията на Република България.
6. Лицемерието в българската политика следва да бъде системно ограничавано.
7. Властта трябва да се упражнява изключително в интерес на българските граждани.
8. Правителствата носят отговорност за действията си, а Президентът е гарант, че правителствената политика е идентична с обявената.
9. Президентът, избиран пряко от народа е символ на народния суверенитет. Той следва да ограничава олигархичните тенденции в обществото, в интерес на всички български граждани.
10. Чрез конституционното правомощие за даване на българско гражданство Президентът е не само държавен глава, но и застъпник на всички българи по света, откъснати от Родината или желаещи да се приобщят към нея.
И помнете – борбата сега не е между леви и десни партии, въпреки наименованията им. Борбата е между олигархичния и демократичен модел за развития на България. Борба за нашето и на децата ни бъдеще.
Желая успех!