ИЗВОДИТЕ ОТ ИЗБОРИТЕ
В изборната нощ група приятели седяхме пред телевизора в стар аристократичен апартамент на ул. „Паренсов”. Чувствах се малко неудобно, защото телевизорът измести рожденичката. Тя обаче, прояви разбиране. Точно в осем вечерта политическият гювеч завря.
1. МАЛКИТЕ РАДОСТИ
Привържениците на всички основни политически сили можеха да се поздравят. Може би в първия момент, цяла България се обедини около девиза „Нашите влязоха!” Само „Новото време” и Сашотомовата роза изглеждаха тъжно увехнали на фона на общото облекчение. Останалите политически лидери плуваха като големи кораби из международния пресцентър.
„Изборната победа”, обявена от БСП и Ко се поразмина с очакванията им за абсолютно мнозинство. Българският народ все още не е склонен да се довери на „Партията” като водач към „Светлото европейско бъдеще”. Отпуснатият от избирателите кредит стига за доказване на способностите, но не е достатъчен за самостоятелно организиране на провал от Виденовия мащаб. Спомените за зимата на 1997 са още твърде пресни, а състава на сегашното „Политбюро” съвпада почти изцяло със списъка на тогавашните министри. Излиза, че по отношение на БСП избирателят прояви необходимия минимум от мъдрост.
Вторият човек, обявил „Изборна победа” беше Симеон Сакскобургготски. В бързината, след съобщаването на първоначалните изборни резултати, неговият „мозъчен тръст” успя да изобрети формулата „партията, получила най-много гласове като самостоятелен участник”. Това поразително напомня оправдание след загубен важен футболен мач и зрителите го забелязаха. В едно дълго изказване, от което не се разбираше почти нищо, царят-премиер успя да формулира само три смислени реплики „... че те благодарят на членовете си...”, че „колкото по-широко, толкова по-добре...” и че „червените вече не са червени”. Изражението, тонът и лексиката напомняха тези на покойния Тодор Живков от ноември 1989. Хладнокръвието и хитростта изневериха на Симеон и той остави впечатление на човек, който отчаяно се бори за втори мандат, опитвайки се да докаже на всички участници, че им е нужен – че без него не могат. В това няма нищо аристократично. Обективно погледнато, въпреки мащабната кампания, ангажирала неизвестно количество държавни средства и ресурси подкрепата за НДСВ се топи. При ниската избирателна активност, реално подадения брой на гласовете за „жълтите” е в пъти по-малък от вота, изстрелял преди четири години „Лидера” към неговия „успешен” мандат. Сега, пълзящата монархия е принудена да маневрира, стигайки до унижение, за да запази някакви позиции.
На фона на жълтия спад, Ахмед Доган се похвали със значителен ръст в броя на гласовете за ДПС. Самоуверен до нахалство, той пренебрегна многобройните сигнали за „пътуващи избиратели” от цигански и турски произход, гласували с фалшиви удостоверения. Мобилизацията на циганския електорат, обаче само задълбочава кризата в движението. Етническият вот и масовата неграмотност на техните избиратели спира процеса на превръщането на противоконституционната етническа структура в национална и поражда уродлива ответна реакция, чиито действия заплашват самите устои на държавата.
Само по себе си преодоляването на изборната бариера от страна на всички десни партии е добра новина. Избирателите се доверяват на познатите лидери и им предоставиха нов политически кредит. Съвкупният резултат показва, че стопяването на общественото доверие към десните е преодоляно, въпреки голямото раздробяване. Устойчивото нарастване на подкрепата към „Принципната алтернатива”, представлявана от ДСБ също е обнадеждаващ факт. Може би интелектуализмът на тази партия и пълната липса на „заиграване” попречиха да се привлекат популистки настроени избиратели, но обстоятелството, че съществува парламентарно представена партия, която не гледа на хората като на обекти на измама свидетелства за начало на оздравителен процес в политическия сегмент вдясно от центъра.
И все пак, докато десните можеха да въздъхнат с облекчение, журналистите първи дадоха сигнал за опасност.
2. ГОЛЯМАТА ТРЕВОГА
Мащабният осемпроцентов вот за една маргинална формация, каквато представлява коалиция „Атака” заплашва самите устои на европейския модел за българска държавност. Политическата сила, издигаща откровено расистки и антидемократични лозунги е изградена по модела на ранните тоталитарни движения от 20 век и обхваща широките лумпенизирани слоеве, оставени без перспектива от „либералното” управление. Самото съществуване на партия, по чиито митинги „римският поздрав” и призивите за насилие са нещо обикновено не може да не събуди дълбока тревога. Когато, обаче за тази партия гласуват осем на сто от избирателите ситуацията приближава до криза. Опитите на политиците да омаловажат значението на „Атака” и да го представят за „общоевропейско явление” не са нищо друго, освен скриване на главата в пясъка. Нито Йорг Хайдер, нито Жан Мари Льо Пен призовават към радикално насилие или към връщане на тоталитарния модел на управление. Никой от тях не използва „щурмовашка” лексика, а и двамата старателно избягват идентификацията си с фашизма под каквато и да е форма.
Самото съществуване на „Атака” изисква незабавен отговор на въпроса: Как обществото допусна това явление? Тук, предпоставките са обективни – последните години буквално изоставиха на произвола на съдбата хората, неспособни да се адаптират към трудните и бързопроменящи се условия на живот. Масовата корупция и престъпност, съчетани с демонстрираното презрение на управляващите и забогатяващите към народа маргинализираха тези групи и ги подтикнаха да търсят реванш във връщането на познатата мизерна сигурност при тоталитарната държава.
Замислено като „контрабалансьор” на ДПС, движението „Атака” беше оглавено от бивши лидери на СДС, изобличени като сътрудници на стария репресивен апарат, зад които седеше „щаб” от кадрови служители на ДС, които да ги направляват в нужната посока. Разглеждането на държавното управление като тихоокеанска лодка, която може да бъде управлявана с „балансьори” и „контрабалансьори” е остатък именно от тоталитарната държава и нейното „социално инженерство”. Почти веднага след създаването си, уродливите образувания се откъсват от строгия контрол и започват самостоятелен живот, паразитирайки върху обществото и задълбочавайки неговите проблеми, върху чието съществуване виреят.
3. ОБЪРКАНИТЕ КОНЦИ
Вината на българските държавници и политици за появата и избуяването на „Атака” е голяма и безспорна. Най-характерните й прояви са:
- Наложения от НДСВ и лично от Симеон модел на политическо поведение, познат от времето на Тодор Живков – да се говори едно, а да се върши точно обратното, като личните интереси се прикриват зад някакви виртуални обществени потребности.
- Лицемерието, заложено в самата същност на БСП, където се счита за нормално елитът да върши едно, да обяснява ва партийната маса друго, а да я инструктира да лансира за целите на пропагандата трето. Партийната лоялност изисква такива ходове да се приемат като „нормална политическа тактика”.
- Изнудването на Ахмед Доган. Излизането на ДПС от контрола на тоталитарните служби веднага след създаването му, позволява на Ахмед Доган да изнудва всяко българско правителство, заплашвайки с етнически размирици, в отговор на някогашния „възродителен процес”. Отдалечаването на тези времена, накараха ДПС да се обърне към циганското малцинство и към неговите натрупващи се проблеми. Заплахата с циганско насилие и престъпност, обаче породи реакцията „Атака”, обхванала симетрични, лумпенизирани от прехода слоеве на българското население.
- А десните политици, заети с борбите помежду си, не направиха нищо или поне не достатъчно за налагане на изпълними алтернативи, които да попречат на възникването на крайни радикални формации.
4. „ШИРОКИТЕ” ВЪЗМОЖНОСТИ
Широките възможности за управляващи коалиции, обявени от водещите политици се свеждат до две – Коалиция „Ляво-Център” и Коалиция „Дясно-Център”. Докато първата коалиция може да бъде стабилна, стига мераците на Доган да не са прекомерни, то за изграждане на втората трябва да се сбъднат редица предварителни условия. Затова и в изборната нощ, Станишев, Симеон и Доган отворихо първо „вратата наляво”. Ако тази врата се затвори в следващите седмици, може да се мисли за дясна алтернатива в управлението. Разбира се, ако обстоятелствата в страната не наложат предсрочни избори.
5. „АМИ ЕВРОПА?”
Европа засега гледа. Нейната намеса може да се изрази в задействане на предпазната клауза в договора за присъединяване на България към ЕС, както и в спиране на средствата от предприсъединителните фондове. Възможността, тези санкции да бъдат наложени е съвсем реална и не бива да се пренебрегва.
В следващите седмици ще видим дали българският държавен и етнически модел, заложен през 1990 година ще издържи на натрупаното и прикривано през последните четири години огромно, социално напрежение.
Марин Божков
(в. „Седем”)