КОМПЕНСАТОРНИТЕ ИНСТРУМЕНТИ –
ДОВЕДЕНОТО ДЕТЕ НА РЕСТИТУЦИЯТА
Пролог:
“Имало едно време, една народна власт. Тя била власт на равните. От богатите взела всичко, а на бедните не дала нищо. Така всички станали равни…” Позната приказка – даже малко втръснала, като многократно претопляна манджа. Да, ама тая манджа ще трябва да я изсърбаме докрай и едва тогава, в опразнената тенджера, ще можем да си сготвим нещо друго.
Реституцията – едно нерешимо неравенство:
След падането на “народната власт”, с голяма острота, се постави въпроса за връщане на отнетото от хората имущество. По принцип, никой не беше против. Но … само по принцип. В действителност, чиновниците - единствената група, която можеше, на практика, да осъществи връщането, не беше склонна да свърши нищо по въпроса. Като аргумент за бездействието, се изтъкна голямата сложност на задачата, поради многото закони за национализация и различните правни режими по всеки от тях. Основните закони, по силата на които са отнемани имущества в полза на държавата са:
- Закон за национализация на едрата градска покрита недвижима собственост;
- Закон за национализацията на банките;
- Закон за национализацията на големите индустриални и минни предприятия;
- Няколко закони и укази “за отнемане на имущества” на различни групи “врагове”;
- Примерен устав на ТКЗС – със силата на закон – основният нормативен документ по колективизацията на селското стопанство.
В същото време, значителни групи от свързани с властта и бившите тайни служби хора, бяха насочили интересите си към приватизацията и за тях, връщането на държавно имущество беше нежелано, защото намаляваше “дела” им от “плячката”.
Така, приватизацията и реституцията тръгнаха като антагонистични процеси, конфронтиращи се до пълно отричане или взаимодействащи по принуда, но никога - в интерес на обществото.
Най-лесно се решиха проблемите на бившите собственици на търговски имоти в градовете. Голяма част от тях съществуваха реално и дори не бяха изменили съществено предназначението си – на магазини, складове или жилищни сгради. С бърза серия от реституционни закони, бившите собственици на градски имоти и техните наследници върнаха собствеността си, когато национализираните имоти съществуваха реално. Парламентарното лоби на тази група от бивши собственици беше толкова силно и гласовито, че постави на колене чиновничеството и постигна връщане на имотите по силата на закона, без да е нужен никакъв акт на властта. Спъването на процеса стана невъзможно. Тогава се родиха легендите за богатството на “реститутките” – дума, придобила гражданственост в най-негативен оттенък – израз повече на завист и безсилие, отколкото на истински факти.
След това, дойде реда на бившите собственици на индустриални имоти – по силата на Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия, те получиха правото да придобият съответна част (дялове или акции) от капитала на търговските дружества, в които бяха включени техните национализирани имоти. С възприетото законодателно разрешение се направи значително отстъпление от принципа на реално възстановяване на собствеността върху отнетото. Макар и с резонни аргументи, че отнетото индустриално имущество е част от някаква работеща система и няма самостоятелна стойност без нея, беше възприет принципа на обезщетението, макар и пределно близо и адекватно на отнетото имущество. Така, втората група бивши собственици не получи възстановяване на собствеността си, а обезщетение, при това, не така пълно и безпроблемно. Някои предприятия бяха вече приватизирани, в други, беше трудно да се установи кое е национализирано и кое – придобито или построено по-късно. Чакащите обезщетение бивши собственици бяха хвърлени в ръцете на оценителите и приватизиращите органи. Започнаха съдебни дела и се роди легендата за нечестния оценител и продажния чиновник, която също почиваше, не толкова на факти, колкото на неудовлетворени амбиции и нередовни или несъществуващи документи. От друга страна, обезщетените бивши собственици, почти никога не получаваха достатъчно акции, за да упражняват контрол върху предприятието – често, те имаха “гола” собственост върху малка част от капитала, без никакви съществени права и зависеха изцяло от волята на собствениците на контролния пакет.
С връщането на земеделските имоти, нещата бяха по-различни. Те изобщо не са били национализирани, а селяните “доброволно” са ги внесли в ТКЗС, в процеса на “колективизацията”. Следователно, “честта” да върнат отнетото, се падна на “ликвидационните съвети” на ТКЗС. Многобройните кавички не са излишни. В постсоциалистическото ни селско стопанство, нищо не е такова, каквото изглежда. За няколко години, едва ли, в България остана село, в което връщането на земята да не породи люти вражди, закани и обвинения. Няколкостотин ликвидационни съвета нито можаха да създадат единна практика, нито подлежаха на строго ръководство, а често, дори и не можеха да съберат достатъчно компетентни хора, за да попълнят състава си. Обвиненията в роднинско раздаване на земя и корупция се повтаряха от всички, които се чувстваха ощетени. А всички се чувстваха ощетени. Така се роди легендата за земеразделянето като апокалипсис, при който “земята се цепи”.
След, като всички тези кампании приключиха, оказа се, че повечето хора, които са имали право да получат нещо, не са получили нищо. Защо? Ами, защото, извън реалното възстановяване на собствеността, приватизиращите органи, нито са имали възможност, нито са имали желание да удовлетворяват точно и прецизно претенциите на бивши собственици за получаване на част от капитала на приватизираните дружества. Условията на почти всяка приватизационна сделка и без това са толкова сложни, че да се “пропусне” една претенция за обезщетение не е трудно. Често, документите, доказващи национализацията на имущества не успяват да се придвижат между отделите на министерствата или общините.
Земеразделянето, също не можа да реши изцяло въпросите с връщането на собствеността върху земята. Много земеделски земи са изменили предназначението си, много от тях са застроени и включени в чертите на населените места, а и в много случаи приетите за “доказани” претенции за възстановяване на собствеността върху земи далеч надхвърлят наличния поземлен фонд – като че ли, землищата на общините и територията на държавата са се “свили”, като дреха след пране.
Накрая, при връщането на собствеността върху градски жилищни имоти на бившите им собственици, от тях бяха изгонени лица, които са ги придобили законно, чрез покупко-продажба от държавата. Те също се оказаха в положението на подлежащи на обезщетение бивши собственици.
Всички тези наболели проблеми се нуждаеха от незабавно решаване, а държавното имущество, подлежащо на раздържавяване, неотклонно намаляваше. Тогава възникна идеята, неудовлетворените претенции да бъдат обезщетени чрез емисия на държавни ценни книжа. Само че, никой не можеше да поеме отговорността за ново генериране на инфлация. Както винаги, в подобни случаи, парламентът възприе компромисно решение. Със Закона за обезщетяване на собствениците на одържавени имоти бяха изобретени компенсаторните записи и жилищните компенсаторни записи – нещо като права на вземане срещу държавата, но не и ценни книжа, които хем можеха да се предявят, хем задължението можеше и да не се изпълни.
По същия принцип, с изменение на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи, бяха създадени и компенсационните бонове – с тях можеха да се купуват земи от държавния поземлен фонд, когато се обявят за продажба на търг. При това се забрави, че тези бонове се издават именно, защото няма достатъчно земи в същия този фонд, за да се възстанови собствеността на хората. Бяха изписани декари хартия, които трябваше да заместят недостигащите декари земя.
Така се родиха законите, опитващи се да реализират на практика евангелския текст, но в нова, по-радикална форма - как да нахраним цял народ … с хартия.
Сцена втора:
И така, предният път, оставихме нашите герои – бившите собственици на национализирани имоти и техните наследници, разделени на две неравни групи. По-малката, вече беше възстановила собствеността си върху одържавените градски имоти, и в очите на останалите, трупаше несметни богатства, почти по балзаковски. Другата – по-голяма група, не беше получила нищо освен обещания, които, за разлика от политиците, не можеше дори да продаде. При това, парламентарното лоби, ангажирано с реституцията, намаляваше – от него отпадаха онези, които считаха преследваните от тях цели за постигнати с реституционните закони. Така, че парламентарният вятър се обърна и вместо настървеното законодателство за “връщане на всичко – тук и сега”, връх взеха настроенията за приемане на “закон за замазване на очите”.
Задача, с повишена трудност – “как да върнем нещо, без да дадем нищо”:
Последните твърди защитници на реституцията, в Народното събрание, вече се биеха в обкръжение. Техните колеги се интересуваха от нови, крайно изгодни сделки. На дневен ред бяха масовата приватизация и работническо-мениджърските дружества – прекрасни форми за натрупване на активи, без насреща да се дава нищо. Доминиращите обществени настроения също бяха, че заинтересованите са получили достатъчно от реституцията. Плахите гласове, че “богати и щастливи” са само малка част от тези, на които е отнето имущество, се подминаваха с досада.
Възелът се развърза, едва, когато на някого му хрумна, че, след като държавата не може да върне отнетата собственост, да издаде ценни книжа, като обезщетение. Финансистите веднага контрираха – държавата е в режим на паричен съвет и емисионната политика е крайно затегната. Опасно е да се издават ценни книжа, с неустановено количество, които ще увеличат инфлацията. Направо – и дума не може да става. Тогава, някои в приватизационното лоби се досетиха и подхвърлиха лукаво: “Добре, де. Да не са ценни книжа, но с тях да може да се плаща по приватизационни сделки. И без това – на хората е взета фабрика и те ще си купят пак фабрика. Ако им е взето жилище – ще си купят жилище – ще им създадем специални компенсаторни записи – жилищни.” Всички плеснаха с ръце. По-хубаво нещо отдавна не бяха чували. Дори и бившите собственици, в един момент си помислиха, че сега ще имат достатъчно средства, ще си приватизират нещо и готово. Никой не се сети, че за да дадеш на някого жилище, първо трябва да го имаш, а държавния жилищен фонд беше разпродаден седем години по-рано. Най-много, обаче, се зарадваха купувачите по приватизационни сделки и търговците на ценни книжа. Те вече надушваха голямата далавера.
В тази среда, се прие Закона за обезщетяване на собствениците на одържавени имоти. Според него, компенсаторните записи бяха документи, издавани от министрите, управляващи национализираните предприятия или от областните управители, по местонахождението на национализирания имот. Тези документи материализираха правото на обезщетение за отнетото имущество, съгласно оценка, направена от лицензирани оценители и приета от органа, издаващ компенсаторните записи. Особеното тук, беше, че държавата не дължеше никакви пари или имущество на обезщетените лица. Тя само признаваше представените документи за законно платежно средство, до размера на отразеното в тях обезщетение, само в крайно ограничени случаи – при търгове за държавни имоти и при приватизационни сделки. При това, търгове за разпродажба на държавни имоти не се организираха, а многобройните наследници на национализирани имущества не можеха да съберат достатъчен ресурс, за да участват в приватизационни сделки.
Изведнъж, това разрешение се стори на всички толкова удачно, че беше възприето и по отношение на земеделските земи, които не можеха да бъдат върнати реално – с изменение на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи се въветоха така наречените “компенсационни бонове”, издавани на същия принцип, но с още по-ограничено приложение – само за закупуване на предложени на търг земи от държавния поземлен фонд – дето и без това не достигаше.
Получи се странна правна фигура – срещу отнето имущество, държавата не даваше нищо, но обещаваше, да приеме документа, когато започне да организира търгове за държавно имущество – някога – в бъдещето. Имало ли е такова чудо преди? Оказа се, че е имало. Още във войната за независимост на САЩ, от 1775 година, армията е реквизирала различни имущества, като е издавала на собствениците им “реквизиционни разписки”, с които, те са можели да ги откупят след войната. Ако имуществата са унищожени – да участват с разписките си, на търговете при разпродажбата на военното имущество или евентуалната плячка … някога … след войната. Станахме за резил – петдесет години след края на последната война в Европа, без природни бедствия, в България започнаха да циркулират реквизиционни разписки.
И както става с всички реквизиционни разписки, спекулациите с тях започнаха веднага. Народните представители, нямащи никаква представа от съвременната търговия с ценни книжа, не се постараха да въведат дори елементарен механизъм за контрол върху издаването на обезщетителните документи. Компенсаторни записи се издаваха от десет министерства и тридесет областни управители, всеки от които записваше (а понякога и не записваше в отделен огромен тефтер – да, без майтап – големи, подвързани с кожа тефтери, в които се пише на ръка, така добре описани при Балзаковите лихвари), без какъвто и да било контрол. Компенсационните бонове, обаче, се издаваха от почти триста поземлени комисии и там, работата съвсем закипя. Ако се съди по издадените компенсаторни записи и компенсационни бонове, излизаше, че в периода 1944-1949 година, България е притежавала промишлен потенциал колкото Съединените щати и земеделски земи, колкото територията при Симеон Велики (да не се бърка със Симеон Малки). И всичко това загубено и за него издадени реквизиционни разписки.
Но, драмата тепърва предстоеше.
ВЪПРОСЪТ –
КАКВО ДА ПРАВИМ С ХАРТИЯТА
Надлъгването – можеш да вземеш, ама друг път:
След приемането на ЗОСОИ и измененията в ЗСПЗЗ, беше оформена правната рамка за обезщетяването на бившите собственици на национализирани имоти. Започна бързо издаване на компенсаторни записи и компенсационни бонове. При това, не беше направено достатъчно за създаване на възможности, издадените компенсаторни книжа да бъдат оползотворени.
Получи се неконтролирано нарастване на масата на издадените книжа. Стотици издатели, работеха повече от активно, докато възможностите за използване или липсваха или поемаха нищожна част от емитираното количество. Оформи се следната ситуация:
- търгове за закупуване на земя от държавния поземлен фонд не се организираха;
- почти не се предлагаха държавни жилищни имоти и терени предназначени за жилищно строителство, за закупуване с жилищни компенсаторни записи;
- не се предвиждаха никакви облекчения за участие в приватизацията на обезщетени с компенсаторни записи бивши собственици на одържавени имоти.
Обезщетените бивши собственици на земеделски имоти напразно чакаха започване на търгове за да си купят земя от държавния поземлен фонд.
От друга страна, държавният жилищен фонд беше разпродаден в предишните години и лицата, обезщетени с жилищни компенсаторни записи не можеха да закупят с тях жилища, поради липса на предлагане.
Ако лице, обезщетено с компенсаторни записи искаше да участва в приватизацията с обезщетението си, трябваше да го направи на общо основание – при сложните приватизационни процедури, това означаваше, към полученото копче, да пришие балтон.
Единственият изход за обезщетените бивши собственици, остана спекулативния пазар. Поради съпротивата на държавата, да превърне обезщетителните инструменти в редовни ценни книжа, те не можеха да се предлагат на регулиран пазар. При тези условия, сделките се сключваха без правила, при широко използване на манипулации, във вреда на обезщетените собственици. Всички професионални играчи на пазара на ценните книжа се съюзиха срещу тях, за извличане на максимална печалба, докато Комисията по ценните книжа се правеше, че такъв проблем не съществува. Поради голямото предлагане и масовите манипулации, цените на компенсаторните записи бързо паднаха до 20 на сто от тяхната номинална стойност, докато тези на компенсационните бонове, достигнаха дори до 10 на сто от номинала.
Всичко това, покачи съществено напрежението и правителството трябваше да се замисли, как да отпуши възможностите за използване на компенсаторните записи. На първо време, се реши, те да се допуснат като редовно платежно средство в масовата приватизация. Разбира се, това далеч не беше достатъчно, защото самата масова приватизация креташе едва-едва. Касовите приватизационни сделки, също не можеха да поемат достатъчно количество записи. При това, плащанията бяха много изгодни за купувачите на компенсаторни инструменти, докато обезщетените бивши собственици ги продаваха на безценица. И точно тогава, гръмна нов скандал.
Далаверата с “виртуалните компенсаторки”:
Още с възприемането на халваджийския тефтер, като основно средство за отчитане на издадените компенсаторни записи, много хора се усетиха, че контрол върху процеса на издаване, практически, не съществува. Тогава, какво пречи да решим проблема на някой приятел, който изведнъж да се окаже добре обезщетен за имущество, което никога не е притежавал. Това ставаше по няколко начина:
- чрез завишаване на оценката на отнетото имущество – това беше много разпространен способ, при който един ловък оценител можеше да докара сметките така, че бичкията, която дядо ти е внесъл в ТКЗС или просто загубил докато ходил за дърва, е, всъщност одържавено мебелно предприятие, за което да получиш надлежното обезщетение. Вероятността оценката да бъде проверена се смяташе за много малка и хората си мислеха, че не рискуват нищо;
- чрез издаване на “порции” – едно и също обезщетение се издава на няколко части, чиято обща сума, далеч надвишава определеното обезщетение – който си няма друга работа, да рови по тефтера, да проверява.
- Чрез издаване на “кухи” обезщетения – компенсаторните записи се издават изобщо без всякакво правно основание, а в книгата се вписва номера на някаква несъществуваща преписка за обезщетяване. “Ако някой толкова я търси, ще кажем, че се е загубила”.
При това, когато се крояха такива далавери, “добрите” хора първо си правеха сметка, колко пари им трябват и предвидливо си издаваха “обезщетение”, умножено по пет. Така, де, защо да губят пари от ниските курсове.
Накрая, издаването на компенсаторни записи и компенсационни бонове излезе извън всякакъв контрол и правителството беше принудено да се замисли, как да въведе някакъв ред в процеса.
Марин Божков
(в. „Седем”)