КАКВО СТАВА НАДЯСНО


          В периода между парламентарните избори през 2001 година и местните избори през 2003 година, политическото разпределение на силите в България се промени до неузнаваемост.
           Лявата социалистическа (бивша комунистическа) партия, все така беше заета с оцеляването си след катастрофата, до която доведе страната и себе си в края на 1996 и началото на 1997 година.
           Дясната партия Съюз на демократичните сили считаше, че след успешно проведения първи мандат на своето управление и вдигането на страната на крака от катастрофата през 1997 година, по право и се полага да спечели и парламентарните избори.
           Изборите, обаче бяха спечелени от нова, популистка формация - движение, деклариращо се като центристко, при това в коалиция с етническа партия, търсеща посредством центристката идеология да разреши тлеещото противоречие на своето съществуване с Конституцията.

           Следващите две години напомняха леко истеричен водевил:
           Голямата дясна партия се разцепи. Хората, играли уж ключова роля в нея, а всъщност разчитали само на далаверата от властта се разбягаха, създавайки някакви бутафорни партийки, само от собствените си политически клиенти, не успели междувременно да си намерят нов покровител. Те потънаха към тинестото дъно, откъдето излязоха и не са предмет на този материал.
           Столичният кмет Стефан Софиянски напусна партията със скандал, както изглеждаше поради принципни политически различия с ръководството на СДС. Всъщност, като кмет на столицата – най-важния в тактическо отношение пост, смятан за следващ по тежест след този на министър-председателя, той просто трябваше да се постарае да установи някакво взаимодействие с новото правителство, защото Столичната община не можеше просто да спре да работи.
          Изпаднала в ступор, след оставката на силния и успешен стратегически лидер Иван Костов, останалата част от ръководството на СДС възприе положението на непримирима опозиция.
           Всъщност, причините за разрива бяха хем по-дълбоки, хем по-прозаични. Около Столичната община се беше оформил център с големи икономически възможности, контролирани от хора, свързали кариерата си със Софиянски. Този център не влизаше в конфликт с останалата част от СДС, само, докато то беше на власт и останалите службогонци, можеха да задоволяват амбициите си за сметка на държавата. Щом, обаче парламентарните избори бяха загубени, тази, по-голяма група остана без източници на власт и доходи. Естествено, хората около Софиянски отказаха да разделят баницата с обеднелите си партийни колеги. Логиката им беше непоклатима – вие имахте повече, а го загубихте. Сега посягате на нашето, което ние успяхме да опазим.
           Така се стигна до създаването на Партията на свободните демократи, известна повече, като Партията на Стефан Софиянски.
           Разбира се, сблъсъкът на икономически интереси не можеше да се изтъкне като причина за разрива. Анонимните, но лакоми службогонци и от двете страни нямаха никакъм интерес, не съвсем чистите им отношения да се дискутират публично. Къде по-лесно беше да се създаде един личен конфликт, който да обясни всичко. За обръгналите на интригантство български политикани, това е детска игра. Още повече, когато всеки се опитва да изкара другия виновен за изборното поражение на СДС. Малко ласкателство към своя патрон, две-три криво предадени реплики “от сигурен източник” в пресата и готово – бившите съратници не могат да се гледат.
           Така, за по-малко от година дясното политическо пространство се нацепи като стара мазилка. Обикновените седесари се чудеха какво става и на кого да “верват”, докато лидерите им, с вид на обидено достойнство се изкарваха един друг какви ли не.

           В такава обстановка, десните дочакаха общинските избори през октомври 2003 година. На тях, всяка от новообразуваните партии се нагласи да участва самостоятелно, като люто се заканваше на останалите отдясно, да им покаже “какво е това дясна политика”. Всяка от тях разчиташе на очевидното оттегляне на вълната на обществено доверие от Царската партия.
          СДС заложи на пълна честност, дотолкова, че публично посече първия си кандидат за столичен кмет, защото се бил срещнал с някакъв бизнесмен. Обществеността се смая. Подобна демонстрация звучеше хем неубедително, хем нелепо – особено за българите, свикнали да търсят истинските причини за събитията винаги далеч от оповестеното обяснение. В крайна сметка, неопетнената тога на Стария Катон се оказа възширочка за отънелите плещи на СДС, а първия тур на изборите показа, че избирателите не са склонни да подкрепят театралните ефекти. При тази ясно демонстрирана идейна и личностна слабост, думата “сили” в наименованието на партията, скоро ще започне да звучи ненамясто или, както се изказа един познат: “Засега Съюзът показва демократични слабости.”
          ССД (приликата с абревиатурата на СДС със сигурност е случайна) извади на показ успешното кметуване на своя лидер в столицата, прикривайки всичко останало зад неговия неоспорим опит и изключително привлекателно медийно поведение. Това беше добре подбрано, но се оказа недостатъчно за спечелване на изборите в столицата от първия тур. Още повече, ако питате десет човека на Женския пазар в София, едва ли някой може да назове друг свободен демократ освен Стефан Софиянски (ако успее да вдене каква ли е, аджеба тая партия). От тази гледна точка, множественото число “демократи” в името на партията има по-скоро пропаганден ефект. Свободният демократ, когото всички познават е един.
          “Малките десни” – “Гергьовден”, Демократическата партия и БЗНС – Мозер успяха да разберат какво се иска. Усетили, че сами хептен не могат, те създадоха странна коалиция за оставане в местната власт. Странна, защото между тях нямаше нищо общо, освен желанието. Затова и мотото на кампанията им не значеше нищо “Да се ядосаме!” – ама на кого? Защо? До какво ще доведе това? Разбира се, на първия тур избирателите не се “ядосаха” в достатъчна степен, а после, Любен Дилов таман да се ядоса, Софиянски му обеща къде районен кмет, къде борд и той кандиса. Та ядосването се поотложи. То, кой е луд да се ядосва на чорбата.
          Единствено малката консервативна партия ВМРО – Българско национално движение отказа всякакви пазарлъци и насочи ограничените си средства към запазване на позициите, където ги има. В общи линии успя, но остана извън общите завихряния в дясното пространство – и за добро и за лошо.

          Така, въпреки вълната на разочарование от управляващата партия, десните не успяха да спечелят убедително първия тур на изборите, дори в София. След него, стана очевидно, че никой от фрагментите от някогашните Обединени демократични сили не е в състояние, самостоятелно да реализира изборен успех. Без спешно обединение, столицата щеше да осъмне с кмет социалист. Така, конфликтът, предизвикан от развратените безименни службогонци в партиите ги заплаши с оставане на резервната скамейка за цял общински мандат. Това означаваше – няма власт, няма пари, няма софра, няма келепир – мъка и глад. При това, тайните им старания бяха довели до широкоизвестни конфликти между всички лидери на десните партии, до степен, те да не могат да се гледат.
          При тези условия, “вторият акъл” идва много бързо. И лидерите и техните партийни апарати се усетиха, че “срам не срам” трябва да се сдобряват. Да, ама на партийния апарат не му стиска да каже – “ние ги скарахме, щото не можахме да си разделим отънелия кокал”.
          Затова, пред преситения от сеири поглед на българите започна срамно политическо сводничество - нещо като:
          - Ша пристане, ама той да доде на крака да я моли.
          - Ша доде и циганска музика ша води, ама тя да каже, че друг нема да погледва и у ХоРеМага на чужда маса нема да седа.
          - То наща рода е за принципа, ама те що ни викат така.
          - Абе ние така викахме, ама друго имахме наум – вие нали знаете, че винаги сме ви уважавали.
          - Бе то уважение, уважение, ама сега ще додадете и некоя пара ...
          Накрая се разбраха и за уважението и за парата, но на народа му беше писнало и от немай къде им даде общинската власт с малко мнозинство. Нещо като “Бе, нека да се обичат, па ние, с каквото можем ще помагаме”.
           Това беше голямата дясна вълна по изборите през октомври 2003 година.

           Нещо ново ли стана? Не. Българските политически партии, особено десните, още от Освобождението започват да се цепят, докато всеки от политическите им лидери оглавява своя собствена малка партия. Обикновено тя не се отличава много от останалите, освен по това, че ги мрази и отрича. Довчерашните съратници се карат, псуват по вестниците, а от време на време се поступват или арестуват един друг. Но това е само докато не им замирише на власт. Тогава почват сълзливи обяснения, клетви, ръкостискания и страстни цалувания. Докато се крепи коалицията. И после пак отначало.
           Днес никой не може да си спомни точно коя и каква беше Прогресивно-либералната и коя - Народно – либералната партия или пък Народното социално движение, или Народната, Консервативната и т.н. Никой не знае, от тях кои баш са влизали в Демократическия сговор или в Народния блок. Помним ги като Стамболовисти, Каравеловисти, Радослависти, Цанковисти, Гешовци.
           Нима България не е имала народ и партии, а само някакви си хора, биещи се за власт?
           Всъщност България е малка страна, а народът, като цяло не е заможен. Мечтата на повечето хора тук е да станат от ратаи – чорбаджии. И дотам! Липсват значителни групи от хора, достатъчно силни и инициативни, че доброволно да се впрегнат да оправят държавата. А именно те са здравото ядро на десните партии, върху което стъпват истинските държавници. И понеже ги няма, заместват ги такива, които охотно биха впрегнали държавата, за да оправят ... себе си. Ама идеи, принципи, програма – бе вие луди ли сте, бе! Да стана аз ... (каквото се сетите) па ще я изтипосаме някак си.
           Така, у нас винаги е имало истински десни политици, колкото за един екип, а службогонци и политически интриганти – колкото за десет партии.
           Политиците управляват държавата, а службогонците ядат кокала.
           Да, ама ако политиците са от една партия, там мястото за службогонци е ограничено. Лидерите си се разбират какво да правят, правят си го, а за службогонците – най-много дребен началник примерно. И то в провинцията. Срамота! За това ли се борихме? Тепсията на масата, а ти обикаляй, преглъщай и не барай.
           Виж, друго е, ако шефовете се изпокарат. Всеки пита – “казаха ли другите нещо лошо за мене?” – ти му викаш – “казаха, ама аз всичко ще ти донасям”. Пък и да не са казали, ще си посъчиним – те сигурно са го мислили.
           Па като се изпокарат, па като се нароят ония ми ти партии – кеф. И ти в ръководството – “Ела, мамо да ма видиш сега – дето ми викаше, че и магарето е по-умно от мене”.
           Па като се зададат избори, па почват едни пазарлъци – те Лидерите не си говорят, та ние с колегите отсреща ги сдобряваме. И както ги сдобряваме и правим схеми – ти тук, аз там. Това на тебе, това на мене. Така и министър можеш да станеш. Те, лидерите нека си управляват държавата. Кой им пречи? Ние само си оправяме положението!
           Така е и днес, скъпи сънародници. България има десни политици, колкото за едно правителство. Те ще стигнат и хартисат, ама ако си говорят помежду си като хора, а не чрез икономическите интереси на партийните си интриганти. А те, у нас са бая повече, отколкото е полезно.

Марин Божков           
(в. „Седем”)          
Следваща статия