КАКВО СТАВА В ЦЪРКВАТА
През изминалата седмица, запечатването на около 250 църковни имота, владяни от т.нар. “разколници” в българската православна църква създаде поредния абсурден скандал.
За изгонените от храмовете расоносци и миряни това е трагедия – гонение на църквата, каквото не се помни;
За въведените във владение владици – тържество на справедливостта;
За полицаите – поредната мръсна работа на политиците, която те трябва да свършат;
За чужденците – поредният постсоциалистически резил в една от източноевропейските страни;
За народа, обаче – това е поредният сеир – зрелище, в което той не участва и което му се устройва, едва ли не за забавление.
Каква е предисторията:
Още в началото на 50 те години на 20 век, Българската комунистическа партия поставя задачата за превръщане на Православната църква в инструмент на социалистическото строителство. От нея, по силов път са отстранени всички представители на клира, представляващи опасност за властта. На следващия етап, църковният клир е поставен под строг контрол на политическата полиция, като в него систематично се инфилтрират лица, свързани със службите, както и такива, които с действията си биха компрометирали Църквата в очите на вярващите.
Стигна се до парадокса, през 80те години, абитуриенти да се борят за по-нисък успех, само и само да получат разрешение да следват в Духовната академия.
Така, една важна част от автентичното тяло на църквата – църковният клир беше частично подменено с представители на атеистичната власт.
Преди петнадесет години, в началото на промените наведнъж се сринаха всички авторитетни държавни институции. Тогава църквата остана единствения стълб, около който можеше да се обедини българския народ. Висшият клир, обаче, остана глух за зова на паството си. По-важно беше да се запазят позициите пред “службите”. Народът загуби последния си ориентир. Тогава под въздействие на болезнените амбиции на йеромонах Христофор Събев и със съдействието на тогавашната управляваща партия и контролираните от нея институции, група расоносци и миряни отрекоха йерархичната власт на Светия синод на Българската православна църква и на патриарх Максим. Към тях се присъединиха и трима митрополити, с мотиви, както следва:
- митрополит Пимен (вече покойник) – с обещание от управляващата партия, да бъде “направен” патриарх;
- митрополит Панкратий (вече покойник) – с обещание да се забравят предишните му връзки с комунистическия режим;
- митрополит Калиник – присъединявайки се по стар навик към подкрепяната от управляващата партия страна с надежда, да запази неявното си влияние на човек, дърпащ конците.
Създавайки с действията си църковен разкол в Българската православна църква, при бездействието на тогавашните правоохранителни органи и с мълчаливата подкрепа на тогавашния главен прокурор (сега техен адвокат - Иван Татарчев), тези лица организираха и поведоха самоуправно завземане на множество църкви и манастири. Тези действия се придружаваха от насилие, извършено пред погледа на ненамесващата се полиция и пряко пред телевизионните камери. Удивените зрители виждаха как свещеници се влачат едни други за брадите и расата, пръскат се със сълзотворни спрейове и размахват под носовете си пищови. Псувните, проклятията и обидите не се броят, но биха направили чест на всяка ромска родова вражда. И нищо чудно – в завземането участваха не толкова искрено вярващите християни, колкото лумпените от перманентните улични митинги.
След самоуправното завземане на голяма част от църковните имоти, разколниците направиха няколко напразни опита да узаконят положението си, но не бяха признати, нито от държавата, нито от православния свят, а само, от поставилата ги на власт партия. Това, съчетано с неудовлетворените амбиции на Христофор Събев да бъде глава на църквата, доведе до разпадане на самата разколна група.
Събев скъса пръв с нея, като сам се обяви за “архиепископ на българската старокалендарна църква”, оглавявайки по този начин малка ултраправославна секта, съставена само от няколко човека. Така задоволи амбицията си да е глава на църквата – игра, която му омръзна само за няколко месеца.
Пимен се провъзгласи за патриарх – цел, на която беше посветил живота си и скоро след това почина, без да извърши нищо съществено.
Панкратий и Калиник, усетили, че работата отива на зле изтърчаха при бившите си другари, с молби за прошка. В духа на най-добрите традиции на лицемерието от комунистическите времена, те бяха опростени и възстановени в предишните си епархии.
Разпадането на разколната група, остави в безтегловност свещениците и миряните, които бяха последвали недостойните си водачи в тази безсмислена авантюра. Част от тях се отстраниха, но други, вече стопанисваха имущества, каквито не са си представяли, че могат да имат на разположение. Тази икономическа база сплотяваше останалите без водачи разколници. Представлявана от “Софийския митрополит” Инокентий и от свещеник Камен Бараков, групата продължи да съществува, като отново се разслои:
В низините, малцина енорийски свещеници започнаха ревностно да превръщат енориите си в образец за християнска общност от началото на 21 век. Така, някои енории, засегнати от разкола станаха за пример на православните християни.
По върховете, разколът се превърна в политико-икономически холдинг, дейността на който далеч надмина нарушенията, за които същите хора критикуваха Светия синод на БПЦ.
Накрая, отново под въздействието на политическата власт, Главният прокурор Никола Филчев разпореди прекратяване на самоуправните действия и връщане на имотите на БПЦ. Изпълнението на разпореждането беше възложено на полицията. Тя, разбира се, не може да изпълни такова разпореждане само с блага дума и китка здравец. Полицията е силов, а не морален институт, а кампанийния характер на акцията изключваше всякакво съобразяване с конкретните условия на място. Така, по Батмански, полицаите изхвърлиха всички, които обитаваха споменатите в прокурорското разпореждане имоти и ги запечатаха. Както и в първите дни на разкола, свещениците оказаха яростна съпротива – какво да се прави – поп Грую Бански ни е далеч по-близък от Свети Иван Рилски. Никой не поправи с достойнство одеждите си и не намери думи за своето паство в този драматичен момент.
А Светият синод мълчеше. Сякаш не за негови имоти ставаха баталиите, а за няколко шиитски джамии в Иран. Това мълчание ги лиши от морално право. Прав беше един изгонен от съградената със сърцето му енория свещеник, който през сълзи каза – прегърнаха се с владиците – интриганти, а нас – излъганото стадо изоставиха на вълците. Защото са от един дол дренки.
Каква е поуката:
Скъпи братя и сестри, уважаеми свещеници. Това, което се случва не засяга истинското тяло на църквата – изградено от Господа и от вярващите хора. Това е борба на подменените в десетилетията неистински църковни членове, използвани като марионетки от цинични политици. Борбата е за пари, имоти и власт.
Не се бойте. Добрите енории ще се възстановят. Това не зависи от Синода, а от Вас. От гонения Църквата само става по-здрава. От свещениците, изстрадали разкола и конфликтите с душата си, независимо към коя страна принадлежат, ще израстне истинския автентичен клир. Той ще запази болезнения спомен и няма да допусне отново срамните крамоли на последното десетилетие.
Марин Божков
(в. „Седем”)