ПРОФЕСИЯ “УРЕЖДАЧ”
От десетилетия, една черта на българския национален характер не престава да учудва чужденците. Вместо да отиде до бакалията и да си напазарува за десетина минути това, от което има нужда, българинът дълго се чуди как да намери някой близък на бакалина, който да го “препоръча”, не за общото сирене, а за “по-онаковата”. В издирване на “свой” човек, той е способен да изразходва няколко дни, през което време стои гладен. След това все пак отива в бакалията, ама не влиза като човек, а се промъква, сякаш там е затворена мечка-стръвница, а на устата му – полуусмивка – нещо средно между Мона Лиза и Мунчо от “Под игото”. Приближава се той внимателно до тезгяха, изчаква къде половин час да си идат клиентите и с един тих масонски глас прошепва – “Праща ме Еди кой си”. В това време лицето му изобразява такава конспиративност, сякаш ще краде Израелската атомна бомба.
Бакалинът смръщва чело, в напразен опит да си спомни, кой ли пък ще е “Еди кой си”. Клиентът, обаче изтръпва, да не би отношенията междувременно да са се развалили и той да получи не от “по-онаковата” сирене, а от обикновеното. Накрая бакалинът изоставя опитите да си спомни кой е изпращачът и леко повдига едната си вежда. За него това означава “Както и да е – какво искаш”. За клиента, обаче, знакът е: “Ясно – и ти си в заверата”. Тогава, той пристъпва към естеството на мисията си: “Праща ме да ми дадеш сирене от “онова”.
“Опа – казва си бакалинът – поредният кукумицин” – Прави веднага заговорническа физиономия, примъква нова тенекия, отваря я и дава пак от същото сирене.
Във всичко е така:
- когато ще ходим до общината, търсим някакъв далечен братовчед, дето, някога преди четиридесет години, я сме го виждали, я не;
- когато ще купуваме кола на старо, не гледаме колата, а някой да ни прати при друг, дето познавал трети, дето за “изпратени” имал “по-така” коли;
- когато имаме нужда от лекар, не търсим по-добрия, а тоя, бе, на сватовете, на зълва им девера, дето се разведе... не се ли сещаш? Нищо, де наше момче е!
И докато в частните дела този подход само затруднява хората, в обществените има последици, сравними с тези на чумата по свинете.
Трябва, например да се назначи нов служител в администрацията. Тутакси се задействат всички роднини да намерят ”наше момче”. Ама то за нищо не ставало – карай – да заема там службата, да не тежи на пенсиите на майка си и баща си, че те знаеш ли какви добри хора са?
Въпреки всички усилия обаче, понякога просто не може да се намери “наш човек”. Тогава възниква непреодолима опасност – трябва да се спази законът. Само че, българинът е готов на всичко, само не и да спази закона. Затова отива при “уреждач”. Тук, неосведомените могат да си помислят, че става въпрос за един такъв добронамерен чичко, дето ще ви посъветва. Нищо подобно. Това е висококвалифициран (и заплатен) професионалист, обитаващ лъскав офис и ползващ се с името на “актуален” пред властта. В негово присъствие молителят се чувства като стар смачкан лист хартия, който случайно е изваден от коша, за да се види дали пък все пак не става за нещо.
Уреждачът е човек, който знае “игрите”. Освен, кой на кого е сват, кум, племенник, любовник, той е наясно и кой от кого какво е взел, дал, обещал, направил, излъгал. Затова уреждачът, срещу (не)скромно възнаграждение е в състояние да ви включи в “схемата”, така, че и вие да се облажите.
За по-лесно разпознаване, по-долу ще дадем общо описание на основните видове уреждачи:
- уреждач – администратор – той заема някаква неясна длъжност във ведомството – я “член на политическия кабинет”, я “личен доверен съветник”, я “пълномощник с особени права”. Кабинетът му е туку до тоя на министъра, само че зад ъгъла на коридора. Той ползва министерската секретарка като своя и говори за министъра на малко (или умалително) име. По-голямата част от работното си време прекарва по околните лъскави кафенета в неясни разговори със странни субекти. Обикновено има крайно преуморен вид и бърза (то, по петдесет кафета на ден не са лесна работа). С него не се говори директно, а със заобикалки и кодове. Трябва да се държите като пред самия министър, само че по-уважително. Не се допускат пазарлъци и не се издават отчетни документи. Плаща се в аванс. Ако работата не стане, пари не се връщат.
- уреждач – консултант – обитава скъп офис около министерството. Винаги е добре приет при министъра без предварително записване. При сравнение ще забележите, че носи по-скъп костюм от министерския. Често го включват в официални делегации, без ясно обяснение защо. При него се влиза като клиент – с парите в аванс и точно формулирано искане. Той винаги поема работата със снизходичелна усмивка, която сама по себе си е недвусмислено обещание, че ще стане. Често, още докато парите са на масата може авторитетно да проведе кратки разговори с един-двама началници, за да ви убеди, че всичко е ачик опечено. За вас остава само да почакате малко. Или много. Или до деня на Страшния съд. Все едно. Той поне издава отчетни документи за проведена консултация – например за техники за намаляване на стреса при бройлерите или за курс по европейска интеграция, за нерези и свине-майки.
- адвокат – уреждач – това е най-интересната, но и най-неясната фигура сред уреждачите. Обитава най-различни кантори, като често се води към Вълчедръмската или друга далечна адвокатска колегия. Стъпките му са тихи и незабележими. Изобщо, адвокатът-уреждач е като вещицата от тъмната гора – никога не знаеш какво може, но подозираш (или вярваш), че може всичко. Както и при вещицата, най-трудно е да го откриеш – сменя кантори и телефони по-често от вратовръзките. Откриеш ли го, просто казваш какво искаш, но не по телефон или в закрито помещение, а където той определи – в парк, в кола, в гората за гъби и т.н. Като чуе искането, той се замисля и казва – “Ще стане, само трябва да ми дадеш толкова и толкова пари за един човек.” Като чуеш сумата, обикновено започваш да се чувстваш нищожен като гъба-манатарка, но това минава. Продаваш това-онова, задлъжняваш към всичко живо и на деня носиш парите. Той ги прибира без да каже дума и се отдалечава. Гледаш гърба му, а душицата ти се свива да не би тоя мушморок да ти завлече паричките и утре да не те познава. Даже си викаш “Абе защо и аз не гледах да мина по закона?”
Ами и аз това те питам, ама имала глава да пати.
Марин Божков
(в. „Седем”)