ИДЕАЛЕН ЦЕНТЪР
(Всичко, описано по-долу, е истина. Ако не ви харесва – променете го)
Държа кантора в центъра на София. Хубава кантора. „Леле, казват ми всички, ти сигурно не си знаеш парите, щом имаш офис в идеалния център!” А аз си ги знам.
Напоследък понятието „идеален център” започна живо да ме интересува. Избори идат и цялото правителство се е захванало да реди заклинания, че по-идеално нещо от Центъра нямало, бил той политически или градски. Аз съм в градския. И всички казват, че е идеален. Само че някак си не го свързвам с идеалите си. Може би пък идеалите са ми грешни. Затова реших да опиша един ден, а читателите да решават идеален ли е центърът или аз нещо не разбирам.
Сутрин още в 8 започват задръстванията. Булевардите са широки, но по тях пъплят претоварени кариерни самосвали, по-големи от корабите на Колумб, а по краищата, спрели накриво джипове чакат мутрите си. Всички забързано и делово се псуват, зареждайки се с адреналин за предстоящия ден. Полицаите са заети да сърбат сутрешното си кафе и с умиление съзерцават създалата се обстановка. Тяхната работа е тънка - да гледат и само да обират цветовете на нарушенията, щото ако почнат да глобяват наред, потокът от доходи току-виж спрял. Всъщност така е и в политиката. Центърът е задръстен от претоварени с рушвети тежки началници и спрели накриво мутри... И пак полицаите обират цвета...
Разбира се, щом пристигнеш в Центъра, трябва да забравиш за свободното паркиране. Също както в политиката, присъствието в Центъра се заплаща. И то не евтино. Затова аз използвам мотоциклет. Промъквам се някак до офиса и го оставям пред очите на охраната. Лъскав е - да не тръгне нанякъде без мен. В Центъра, както политическия, така и градския, скъпите неща не бива да се оставят без надзор... Сякаш в потвърждение на мислите ми пред мен се материализира странен матово-мургав човек с нечист анцуг и брадясала муцуна.
- Баарто - обръща се към мен субектът – дай пет лева да паза мотоцикледа, че тия цигани много крадат!
Известно време мигам в каската си, след което започвам кратък курс по травматология за наглеци, които ми пипат мотора. След няколко минути лицето явно схваща основната идея, защото се разтваря в тълпата, без да се сбогува. Свалям каската само за да се окажа пред жълт плакат „За да се гордеем с България – Симеон Сакс Кобург Готски”. Да бе – той може да се гордее – я колко имотец понатрупа, ама аз тая сутрин нещо не съм пълен с гордост. Под плаката седи друг надпис „Отмъщението на ситите”. Това не ми излиза от ума - Симеон – Отмъщението на ситите. Какво ли сме им направили на ситите ние гладните, та толкова ни отмъщават? Че и се гордеят с това!
Отбивам се за вестник. От главната спирка на метрото подлезът бълва ужас. Глутница дяволи се давят до смърт някъде вътре. Всъщност няколко групи певци и просяци се надвикват, дрънкайки с всевъзможни инструменти, а между тях нахални младежи със съмнителна външност предлагат кой знае какво. Същинска парламентарна група. На самия изход са застанали две стари геврекчийки и се карат – едната хвали гевреците си, а другата я плаши с мутри, че й разваляла търговията. Иначе подлезът е красив и европейски. Само обитателите му като че са от Централна Африка. Нали и там е Център? Според мен българите, пътуващи с метрото, са най-смелите хора на света. Такова сафари всяка сутрин! Бррр...
В движение хвърлям едно око на заглавията. Правителството ни вкарало в Европейския съюз, ама той не щял да отключи вратата. Малко сме работели, а много сме лъжели. „Ха дайте ни - вика правителството – още един мандат, пък ще видите...”. „Дайте им - казват европейците - пък наистина ще има да видите...” Явно по тоя въпрос са единодушни.
Отключвам кантората. Пускам компютъра и отварям прозореца. Имам много за писане. Започвам една искова молба. Към 9 отвън се чува провлачен вой на гладен койот. Обстановката става прерийна. Две-три аларми на автомобили пригласят с пълна сила. Знам какво ще видя, но все пак поглеждам. Навън, точно под прозореца ми, седи мърлява женица, опъва садистично един акордеон и издава звуци, пред които и най-ужасният филм по Стивън Кинг е комедия. Познавам я. Вече три години разтяга пустия му акордеон и нито се научи да свири, нито да пее. Веднъж й направих забележка, че ние в сградата се опитваме да работим, но тя ми изпищя насреща – „Мене лично царят ми е позволил да свиря!”. Тогава видях, че си е сложила две жълти ивици на акордеона.
Затварям плътно прозореца, но воят ме преследва и през стъклото. „... и моля, уважаемия съд...”, пиша аз, докато в ушите ми се блъска пронизителният продран фалцет „...не ще мина веч оттамоууу...” Абе и аз не бих минал, но все някъде трябва да се решават делата, нали?
Прозорците ми гледат към Съюза на юристите. Тежка сграда, носеща символите на правосъдието – меч, везни и сляпата Темида. Под тях реклама на тазвечершното чалга-парти в ресторант „При юристите”, украсена, както си му е редът, със снимка на две моми дибидюс. Идеален център... На партера на същата импозантна сграда откъм улицата има обменно бюро. Собственост на съвсем истински депутат от Центъра. Отвън е обявен един курс на валутите, а вътре – друг. Добродушна изненадка. Всеки ден някой вдига скандали пред бюрото, а ако очевидно е силен, служителите се заключват вътре и му се смеят. Дойде ли проверка - бюрото е затворено за ремонт. Над табелата с фалшивите валутни курсове Темида предвидливо си е завързала очите. Минувачите обикновено се забавляват. Та затова са дошли в Центъра – знаят, че там не минава без сеири.
Довършвам исковата молба и тръгвам към съда. Точно до Съдебната палата има площад. На площада лъскаво заведение. В него се събират джебчийки, хамалски босове, адвокати и други съмнителни личности, обитаващи района. Пред заведението някакъв човек с вид на възмутен интелектуалец се опитва да събере мислите си. Срещу него млад едър циганин със скъп костюм, шарена фланелка, брадясал. Един от хамалските босове-лихвари. Преди две-три години ходеше по площада със скъсан дочен панталон. Оттогава е разцъфтял. Той говори на интелектуалеца кротко, философски, с дълбок владишки глас:
- Виж сега. Аз съм мръсник. Тук сме шест човека и всички сме мръсници. Днес аз те цакам, утре ти ме цакаш. Такова е времето. Нема место за друго.
Над главата на циганина – жълт плакат. Царят гледа кротко, усмихнато и малко лукаво.
Следобед напускам съда. Програмата пред кантората се е сменила. Местният луд е застанал прав на една пейка и се възмущава от безобразията в управлението. Всеки ден този младеж чете вестниците през раменете на хората, след което на висок глас изобличава управниците. Многократно е гласувал вотове на недоверие на правителството и е разпускал парламента „за неизвинени отсъствия”. Седя пред компютъра, а от улицата се носи „Рота миррно! Разжалвам генерал Борисов в лейтенант! Свободно!” Следва изброяване на провиненията. Явно днес е на тема сигурност и обществен ред. Продължавам да пиша до късно. Толкова, че лудият свършва представлението си, след като е разжалвал горкия Борисов още няколко пъти – до ефрейтор, а след това го е изпратил в дисциплинарна рота. Сещам се за Вазовия Мунчо. „Той беше единственият, който се осмели да протестира”, завършва „Под игото”. Вярно било. Кой знае защо, това ме ядосва. Защо този човек не си пие лекарствата. Ние как си ги пием.
Стига толкова за днес. Слизам, нахлупвам каската и яхвам мотоциклета. Огромният американски мотор стоварва рева си като гръмотевица върху сащисаната улица. Минувачите подскачат, автомобилните аларми уплашено кудкудякат около мен. Аз се отдалечавам по улицата и се чудя дали не съм се превърнал в част от ИДЕАЛНИЯ ЦЕНТЪР.
Марин Божков
(в. „Седем”)