ШАПКАТА
Загубих си шапката посред зима. С един колега се връщахме от командировка. Бяхме уморени, пък не ни се прибираше, та се отбихме да пием по едно късно кафе, после ме завлече някъде да играем дартс, а накрая на трето място, за по бира.
Като се прибрах изобщо не можех да се сетя къде точно съм си забравил шапката. Да съм бил пиян – иди-дойди. Ще пишем загубата към фонд “алкохолна благотворителност”. Ама не бях. Даже и жена ми може да потвърди, че се прибрах трезвен като катаджия. Само дето ми нямаше шапката.
Не, че беше кой знае каква – обикновен черен каскет, нито много евтин, нито много скъп. По магазините сигурно е пълно с подобни, но си беше МОЯТ КАСКЕТ и никак не исках някой друг да ми го носи.
На сутринта обиколих всички места, където беше възможно да съм го забравил. Хората навсякъде ме гледаха с невинността на младенци, но ми дадоха малко странни отговори:
- жената от кафето не била забелязала нищо забравено;
- момчетата от бирарията твърдяха, че съм дошъл без шапка,
- а момичето от дартс-клуба, което предната вечер ми подаваше стреличките и ми се възхищаваше на ловкостта, отрече изобщо да ме е виждало.
Така си останах без каскет.
Не, че нямах други шапки – имам доста, но не баш такива. Не иде някак си, да тръгнеш из калните улици на София с висока мека шапка “Борселино”. А пък аз не работя в Рим. И не ходя всяка вечер на опера. Пък и ще дойде някой клиент в кантората и като види такава скъпа шапка, ще вземе си каже – “Леле, на тоя адвокат какви ли са му хонорарите, та носи такива шапки? Я, беж краченца да бягаме…”
Ще си помислите, че най-лесно в такъв случай е да отида и да си купя нов каскет. Сигурно сте прави, но аз не постъпих така.
- три дни жалих за шапката си и ходих гологлав;
- на четвъртия ден, след като главата ми добре се намръзна, извадих парадното “Борселино”. За да мога да го сложа, изоставих любимия си адвокатски балтон от сива кашмирена вълна, тип “партийна номенклатура от окръжен мащаб” и облякох един мастилен лоден с подчертано милионерски вид. Още щом влязох в автобуса от Горна баня, бабите, помъкнали тубите с минерална вода ме изгледаха така, сякаш до тях се кандилкат, хванати за дръжките тримата мускетари, барабар с Кардинал Ришельо. Станах пишман и се отказах да пръскам култура из градския транспорт.
- Накрая си взех една черна кожена шубица от телешки бокс, за да ми отива на също такава кожена шапка и с това окончателно придобих вид на дребен партизанин от квотата на БЗНС-тата.
Забелязах у себе си и други промени. На улицата започнах да се вглеждам в главите на хората, с надежда да открия онзи престъпник, който по един противозаконен начин е присвоил и безсрамно носи на обществени места МОЯТА ШАПКА. Отстрани сигурно изглеждах като неудовлетворен от живота злобар или таен агент-любител, който само дебне за кого да спретне донос.
Даже и в една искова молба написах, че моля почитаемия съд да наложи запор върху шапките на длъжника, вместо, върху сметките на длъжника.
Започнах да водя децата на детска градина само с качулки, от страх да не си загубят шапките.
Където и да отидех, на тръгване по половин час си проверявах вещите по опис - сакън да не забравя нещо.
Жена ми, която е психолог в психиатрична клиника, отначало приемаше нещата философски, но накрая не издържа. Отиде и ми купи точно същата шапка. Като ми я даваше, каза, че я била приготвила за Коледа, но дотогава съм щял съвсем да изкукуригам и трябвало да ме затваря в “мъжко-остро” отделение, точно за празниците. Та, каза, да съм бил приемел подаръка като форма на психотерапия. Поблагодарих с половин уста, сложих си новия каскет и таман да кажа, че стария ми е бил по-удобен, се сетих за “мъжко-остро” и си замълчах.
Така, при наличието на нова шапка и дискретната заплаха за затваряне в лудница, острата фаза на вътрешната ми драма беше преодоляна.
Шапката, обаче се загнезди някъде в мен и не ми даваше мира. Взех да си мисля - ЗАЩО АЗ –
- млад и, в общи линии, обезпечен адвокат,
- с достатъчно широки интереси,
- здраво семейство и добра професия,
- незаплашен от глад, затвор или разправа,
- телесно и душевно здрав,
- неизпитващ съществени нужди, които не може да удовлетвори
положих толкова усилия да си почерня живота за една нищо и никаква шапка.
И защо трябваше всичкото раздразнение от превърнатата в правило дребна некоректност, да се събере именно в моята шапка.
Защо?
Или, може би на моята шапка й е писнало от мен. И си е намерила някой по-добър, на чиято глава ще се чувства по-уютно. Като се замисля, ако аз трябва ден след ден да покривам главата на някакъв загрижен тип, дето само се оглежда като подгонен дивеч откъде ли ще му дойде следващата неприятна изненада, едва ли бих издържал и една седмица. А тя, горката го правеше, с мълчаливо достойнство, без да протестира. И от тази гледна точка, може би аз не съм бил достоен за нея, та затова и ме е напуснала.
Може би, ако престана да се ядосвам на другите и да премислям с какво са ме прецакали, ще си намеря шапката.
Пък и да не си я намеря, това едва ли ще има чак такова значение.