ПРЕДИЗБОРНИ ПАНАИРИ
Откакто имам право да гласувам ми се събраха доста избори. На първите бях войник. Влизахме един по един в стая с яркочервени драперии, в която зад дълга маса седяха няколко познати ни офицери. ЗКПЧ-то (заместник командирът по политическата част) – майор, който умееше да псува като никой друг в гарнизона ни посочваше към една купчинка с еднакви бюлетини с едно единствено име. Имахме право и да не пуснем бюлетина – вятърът на перестройката вече се усещаше и в нашия полк... Един преди мен, даже се опита да не пусне, но майорът промърмори в мустаците си „бе аз твойта...”, тикна му листчето в ръката и го засили към урната. Като излязохме, другарите ми се насъбраха около мен да ме питат за какво сме гласували. Казах им „за Народно събрание” и се почувствах горд, че толкова знам и че съм приет да следвам право. Те решиха, че съм много умен, но информацията е излишна и тутакси я забравиха. Аз пък се сетих, че никой от нас не знае за кого сме гласували. Името и аз не го прочетох. Партията знаеше!
После ни пуснаха в градски отпуск. Беше много хубаво. Младини...
Та думата ми е, че едно време имаше ред и дисциплина. Щом трябва да гласуваш – гласуваш, че иначе „твойта...” А сега, това на какво прилича?
В следващите години видях всякакви избори.
По едно време, като студенти, щом минехме да гласуваме и отивахме в университета. Затваряме се ние вътре, а държавата започва да се клати. Отначало бавно-бавно, после все по-бързо се клати и накрая – туп – от най-горе вземе, че падне нещо - я премиер-министър, я някой председател-президент се изсули от танка. Романтика...
После изборите станаха като футболен мач „НИЕ” и „ТЕ”. Кои сме ние – не е важно – важно е, „ЧЕ НЕ СА ТЕ!”. НИЕ се борим като едни лъвове за мача, а ТЕ вземат та си нагласят шампионата и готово.
След това дойдоха мутрите. За тях не ми се пише, че туку виж...
Малко след това, ето го и Жан. Аз вече бях женен, с бебе и второ на път, с престижна работа, а се чудех откъде да намеря сирене. С много зор, група влиятелни приятели си уредихме по тенекия от главния секретар на едно министерство... Радости житейски.
После дойде времето на „харизматичните” лидери. „Харизмата” им беше да ни оправят от добро сърце. Ей така – ти си лежиш под дебела сянка и само отвреме на време си отваряш устата... Мнозина поверваха.
Скоро същите тия взеха да реват:
- ОЛЕЛЕ, ОПРАВЯТ НИ!
- Ами нали – им казвам – това искахте – да ви оправят?
- Ама ние искахме по-иначе да ни оправят, а не както ни оправят сега!
- Да се бяхте разбрали за оправията преди изборите, бе джанъм, сега е късно.
- Ама ние МУ вервахме.
- Е, щом МУ вервахте, ще търпите. Така може човекът, така ви оправя.
И хората търпяха. За четири години даже посвикнаха.
Сега пак идат избори. Аз да ви кажа, се бях попишманил, ама един приятел:
- Ела – казва – че такъв цирк не си виждал през живота си.
- Аа – отвръщам – аз съм по-голям и Цирка го помня. Беше на площад „Македония”, ама управниците му драснаха клечката, че по-хубави сеири правел от тях.
- Не, бе – вика моят човек - Ти ела с мене, па ако не се скъсаш от смях аз черпя.
При тия условия се навих.
Още с пристигането ми направиха впечатление петнайсет души, дето се карат около един спрял часовник. Над тях табелка и пише ЦИК – сигурно бяха някаква циркова комисия, ама не бяха го изписали добре. Пък и много смешно ръкомахаха около спрелия часовник. Таман някой да се търкулне и моят приятел ме задърпа към входа.
Точно на вратата, от едната страна, стои самият министър на държавната администрация, подрънква кашонче с телефончета, играчки и дрънкулки и се дере колкото му глас държи: „НАСАМ НАРОДЕ! КОЙТО ГЛАСУВА ПИЧЕЛИ – КОЙТО НЕ ГЛАСУВА НЕ ПИЧЕЛИ! Който е слушкал и е пуснал правилното листче, може и да го огрее...”
- Те – казвам си – това ще да е то ДЕМОКРАЦИЯТА. А нас, едно време ЗКПЧ-то само ни псуваше...
От другата страна на входа, застанал Монката Паси, обърнал един варел, застлал го с картата на света и монотонно нарежда „ТУКА ИМА ИЗБИРАТЕЛНА СЕКЦИЯ, ТУКА НЕМА. ТУКА ИМА, ТУКА НЕМА.” И размества по картата на света едни избирателни секции. Някаква жена плахо посочи дясната му ръка над Париж, ама не позна и си загуби залога. После се оказа, че повечето секции били скрити за по-сигурно на Антарктида. Не гледах повече и влязох навътре.
Току до входа голяма жълта шатра, пълна с народ. Казаха, че там били най-големите магьосници. Един прави фокуси с валута – превръща ви всички долари в евро и ви ги прибира за комисион. Друг обръща външния дълг навътре и вътрешния навън, от което те и двата се озовават в Лондон. Същият можел хем да е на яхта, хем да не е там. Там беше и най-силния човек – някакъв португалец дето местел цели магистрали – за по два милиона на километър. Видях и една дама, която изпушила целия „Булгартабак” само за час. Едно нищо и никакво момченце пък, щом си отвори устата и държавата се разтриса. Имаше и музикант, дето изпълнява „Старата оратория на нов глас” и някаква мома, която пък можела да превърне художника в композитор и хазарта в култура. Имаше Министър на образованието-плейбой и куп депутати-невидимки, дето само картите им сноват из шатрата.
Веднага зад първата - ярка раирана палатка със странни букви „ДПС”. Оглеждам се, наоколо няма никой. Отмествам, разбираш ли, платнището, а вътре само един плетен кош, една зурна и молитвено килимче. На табелката пише да седна на килимчето, да отворя коша и да засвиря със зурната и щяло да има ориенталска изненада. Помислих аз, понаострих уши – от коша нещо съска. „Я - викам си – да не дърпам сокола за опашката.” И на пръсти се изнизах.
Обръщам се и замалко да влетя в голяма червена палатка – от ония, дето в казармата им викахме „полева политпросветна стая”. Надпис няма, а отвътре един хор пее „Ода на радостта”, ама с думите на „Интернационала”. Опа – рекох си – тия пак съчетават легалната с нелегалната борба. Я да се изтегля стратегически, че да не стане като през 44-та.”
По едно време, иззад едни храсти изникна шарена шатра с много кръпки и на нея надпис „ЕВРОРОМА”. „Ха тука нещо весело ще има.” Пъхам портмонето и часовника в най-вътрешния джоб – да не изкушавам хората - и надниквам. Както надникнах, обаче, така изтръпнах. Изтъпанило се някакво същество – с брада като на мъж, ама изрусено като жена. С шкембе на дърт хамалин, ама с разголена рокля, с корсет като на кючекчийка. Уж певец бил и поет, ама вие тънко и на маане, а от либретото му, кучката на съседа да се изчерви и да се скрие в банята. А децата наоколо си го татаникат...” Край него, някакъв циганин бие едного немилостиво и нарежда: „Да запомниш, аз съм дон Цеци”.
Иначе съм смел човек, ама пред избора да ме бие дон Цеци или да ми пее онова чудо не се усетих как се озовах много надалеч.
Тъкмо ми дойде душа и насреща ми розова палатка, с тюлени завески, като от любовна книжка за попревтасали моми. Отгоре табелка „КОАЛИЦИЯ НА РОЗАТА”. Вътре мернах Сашко Томов, Кръстьо Петков и още някои други, ама на мен парфюмерията не ми е слабост и ги подминах. Пък и не надуших гюл; по-скоро на одеколон „Тройной” намирисваше - тях сигурно някой ги снабдява...
А по цялата поляна сноват разни хора с табелки „НОВО ВРЕМЕ”, „НЕМА ВРЕМЕ”, „БАШ НАВРЕМЕ” и си говорят сами, с различни гласове. Някои се карат, други едно умилено си шепнат. Жалостиви хора ми казаха, че тия още от малки се занимавали с политика, та затова били така – не разбирали кога лъжат и кого лъжат. Сиромаси...
Имаше и други сеири по поляната, ама можеш ли описа всичко...
Марин Божков
(в. „Седем”)