КАК СЕ ПРАВИ ПОЛИТИЧЕСКИ КЛАН
(за акъл на политиците и поука на народа)
Вече 125 години всякакви групировки, движения, фракции, партии и коалиции се борят за доброто на България. Борят се чрез просто делене. Като едноклетъчни. Как става това – ще попитате. Ами и аз не знам. Я да видим!
През 1878 година дошла Свободата. В началото имало две партии – консерватори и либерали. Консерваторите първи взели властта. И се разпаднали. После либералите взели властта. И те се разпаднали. Партиите станали четири. После осем... и така в геометрична прогресия. Някъде към 40 те години да двадесети век, с броя на партиите в България трябвало да се занимава не историята, а математиката.
През 1944 година, пак дошла Свободата. С нея, до властта се докопала една партия и изпозастреляла всички други. Напразно. Веднага започнала да се дели. Тези, които се крили в гората мразели другите, които се крили в мазетата, а те пък не можели да понасят онези, които се крили в Съветския съюз, които пък само търсели начин да си разчистят сметките с тия от гората. А пък ония, които не могли да се скрият добре и лежали в затвора, мразели всички, които не са били там. Изобщо, партията се разделила според това, кой от коя дупка бил изпълзял. И понеже, навремето се крила в много дупки и фракциите станали много. Общото между всички било, че трябвало да отстояват наследствените си привилегии срещу целия народ, така че групите винаги се обединявали, когато трябвало да се запази властта на Партията.
През 1989 година отново дошла Свободата. Партиите станали две. После четири, после осем и така – в геометрична прогресия. Която и партия да дойде на власт, тутакси започва да се цепи като вехта подметка. В момента, пак трябва математиците да броят колко патии милеят за доброто на татковината.
И понеже през тая година пак взе че дойде Свободата (Нели сме, Божкем НАТО-вци), почнах да се чудя цепенето ли ще продължи или първом ще вземат да се изпотрепят, па тогава. Щото сега, ако на всяка попържня произвеждаха по един ват ток, можеха да заместят три атомни централи. А пък хайдуците, както са тръгнали да се гърмят по улиците, ще вземат да оставят талибаните без работа. Но, ако партиите продължат да се цепят все така, всеки лидер ще стане с по две партии, а това малко на шизофрения намязва...
Та така – страх не страх, реших да се занимая с теоретичния въпрос как става все така, че партиите се цепят щом се докопат до властта. И открих нещо. То се казва “политически клан”.
Що е политически клан.
Политическият клан не е българско изобретение. Още в Древния Рим, когато един богат гражданин е искал да стане консул (държавен глава) или претор (върховен съдия), възлагал на всичките си роднини, освободени роби и материално зависими от него хора да агитират в негова полза. Те го възхвалявали до небесата, раздавали от негово име жито или пък организирали празненства за народа, на които лъвовете изяждали двайсетина нещастници. И така всички били доволни. Хората на богатия римлянин, наричани тогава “клиенти” били изцяло зависими от своя “патрон”, като членове на неговата “фамилия”. Ако той успеел да се докопа до държавен пост ги чакало благоденствие. Поръчки за тях нямало да липсват. Ако патронът не успеел, клиентите нямали какво да губят, тъй като били част от тълпата, която не притежавала друго, освен гражданските си права. Така, в Римския сенат бушували страстите и се правела тогавашната световна политика, а на улицата, политическите кланове търгували с гражданските си права и развращавали обществото.
Всички знаем как е завършило това. Постепенно клиентската мрежа овладяла Сената, а това бил и краят на Републиката. Като монархия, Римската империя продължила да съществува, но да си Римски гражданин вече не било повод за особена гордост – просто един от многото поданици на Императора.
По-късно, през Средните векове, когато един благородник успявал да се добере до престола, тутакси настанявал васалите си на всички важни държавни постове – не защото били способни, а защото зависели изцяло от него. Така феодалният клан се превръщал в служебен.
В Третия свят, вождът, докопал държавното кормило се обгражда само с членове на своя род, племе или религиозна общност. Ако пък покани опозицията на държавната трапеза, тя обикновено е в ролята на основно ястие. Понякога буквално.
Държава, овладяна от политически кланове спира политическото си развитие и деградира или до диктатура, или до тоталитаризъм. Ако процеса не се спре навреме.
Така е по света. А у нас?
У нас, през 1878 година, Свободата дошла малко насила. Не че хората не я искали, но малцина били готови да си дадат живота за нея. “Хайде бе – казвали повечето - след четири-пет години Падишахът, туку виж, даде права на раята. Та защо ще ходя да си търся белята...” И понеже така и така взели, че им харизали Свободата, много хора започнали да гледат на нея като на рушвет – даваш на Партията по малко всеки месец и като дойде на власт - обираш печалбата. Това схващане, в края на 19 век ражда, както смешно големия брой партии, така и събирателния художествен образ на Бай Ганьо. Това са двете страни на едно и също явление – такива личности, водят до такива обществени резултати. Разбира се, тогава е имало Поборници. Но те били твърде горди, за да се хвърлят с животинско ръмжене и проточени лиги в мелето за кокала.
А днес? През 1989 година, Демокрацията пак дойде малко насила. И отново, хората не, че не я искаха, но не бяха готови да си дадат живота за нея. “Хайде бе – казваха те - след четири-пет години ми излиза вноската за Ладата, а след още пет и жителство ще взема, та защо ще ходя да си търся белята...” И понеже така и така взеха, че им харизаха Демокрацията, много от тях започнаха да гледат на нея като на вноска за кола – даваш на Партията по малко всеки месец и като дойде на власт - обираш печалбата. Така, партиите пак станаха смешно много, а съвсем реалният образ на Бай Ганьо лъсна зад стъклата на много служебни мерцедеси. Разбира се, и сега има достойни хора. Но те са твърде горди, за да се хвърлят с животинско ръмжене и проточени лиги в мелето за кокала.
Я, то стана еднакво!
Лоша работа.
Всъщност, разглеждането на държавата като бинго, при което всеки се стреми да прецака останалите и да прибере печалбата е в основата, както на политическия клиентелизъм, така и на разпадането на политическите партии.
Политическите кланове у нас са от двата познати типа:
Служебни кланове – те са по-характерни за левите партии – социалисти и земеделци. Мнозина борци за свобода на труда са готови да дадат мило и драго, само и само да не се трудят. Същото важи и за земеделците – бягството от земеделския труд е основен мотив за активистите на политическите земеделски сдружения. Техните кланове са землячески обединения на службогонци. Някой от нашето село (или град, или ма...ала) е голема работа в Партията. Ако той стане министър (или поне заместник) ще ни уреди всички на заплата. Затова имаме интерес да го крепим и тикаме нагоре. Колкото по-нагоре го изтикаме, толкова по-високи служби ще може да ни уреди. Силата на служебния клан е в неговата многочисленост и анонимност. Такива кланове има по няколко във всяка лява партия. Най многочислените са най-силни. Слабите се присламчват към конюнктурния победител. При вземане на властта, всеки министър или друг началник влачи като локомотив след себе си и своя клан. Целта му е да се отблагодали на колкото се може повече службогонци, за да не загуби утре подкрепата им. Разбира се, за сметка на Държавата – демек на народа. Когато партията падне от власт, службогонците излитат от службите си като маларийни комари - на цели рояци. Тогава, служебните кланове в партията се хващат за гушите за все по намаляващите служби и много от тях, губейки борбата напускат и партията. Така, тя се разцепва. Разбира се, служебни кланове има и в десните партии, но те не са най-характерни за тях. Тези обединения носят имената на лидерите си. Най-известните от тях са “червените” земеделци на Шиваров, “сините” земеделци на Георги Петров, “оранжевите” земеделци на Върбанов, “стадото” на Овчаров и др.
Характерни за десните партии са клиентските мрежи. Всеки лидер на група в партията е свързан с определени търговци. Те го финансират, крепят го по разни съвети, дават му пари. Когато дойде на власт той трябва да се отблагодари с печалба, надвишаваща значително вложенията “в него”. Така, докато в основата на служебния клан е “служебната точка”, където може да се настани верен човек, то в основата на клиентската мрежа е “грабителската точка” – такова място, което дава възможност за вземане на решения в интерес на определени търговци. Колкото повече “грабителски точки” овладее даден клан, толкова по-силен е той. За разлика от служебните кланове, тези носят, както имената на политици, така и тези на фирми или просто някакъв прякор – като кръга “Орион”, “Агнешки главички”, “Олимп”, “Бакърджиев – Антоан Николов”, “Бисеров и Ментата”. Когато властта на партията се разклати, търговците в клиентската мрежа бързо се преориентират. Останалите без “подкрепа” “лидери” обикновено се опитват да отцепят каквото могат от партията и бягат, за да се спасят от резонната отговорност за провала, като често се опитват да маскират бягството си със създаването на някаква формация. Въпреки това, малко клиентски мрежи оцеляват след отцепването, защото са твърде малочислени - липсва им масата, крепяща лидера на служебния клан.
Вижда се, че по своето устройство, клиентските мрежи имат по-висок КПД, в сравнение със служебните кланове. Архитектурата на “грабителските точки” позволява много по-ефективно изсмукване на народните средства. За сметка на това, обаче, служебните кланове нападат администрацията като скакалци и макар и всеки по малко, са способни да изядат всичко само за един мандат, защото не знаят дали ще се докопат друг път до такава благинка.
Освен от грабеж на Хазната, политическите кланове се издържат и от рекет на търговците и гражданите. При това, от особено важно значение е жертвата да се остави с впечатление, че рушветът се взима лично за Министър-председателя. Така, чиновникът-рушветчия се оневинява. Отива, например човек да си извади важен документ, ама не го приема началникът, а подгъзникът му. И не в кабинета, а в някакво мазе-кафене, дето чайчето струва две минимални работни заплати. Говорят, каквото говорят, па чиновникът спомене някаква нереална сума. Гледаш го, уж нищо му няма, а се държи като ударен от трифазен ток - едната половина на образа му пази ангелско спокойствие, а другата се гърчи тарикатски, а лявото му око туку подскача нагоре боязливо, гаче ли лично за Господа-Бога рушвет уговаря. Направо жал да ти стане за човека. Ще вземе да се тикоса нещо, та да го караш по болници... После се сещаш – тоя рушвет, сиромахът не го иска за себе си, той е чист човек, а за някой много по-горен – за премиера ли, за президента ли – кой знае. Я да дам, че работата стана дебела.
Марин Божков
(в. „Седем”)