НЕКОИ СЪОБРАЖЕНИЯ ЗА ИСТИНАТА
(Част пета)
“Величието на хана”
През всичките десетилетия, докато Истината побеждаваше из българските земи, далеч, далеч, през девет царства в десето живееше един съвсем истински цар. Той беше царувал съвсем малко, само докато бил в отделенията. След това ленинската правда го беше подгонила по света. Сега живееше при едни братовчеди в Испания.
Щом в 1989 ние взехме та изпратихме ленинската правда обратно към Русия, някои по-стари взеха да се подсещат, че през девет земи в десета са прогонили Симеончо да страда и да яде чужд хляб. На нашия народ трябва да му се признае, че е много милостив към вдовиците и сираците, особено ако не му се налага да прави нещо особено за тях. На тази база се създаде и Сектата на Куртев – поставила си за цел връщането на времето от 1937 или поне приятното му прекарване. Числеността на тази секта се измерваше в автобуси. Обикновено успяваше да напълни цели два. Средната възраст на участниците не можеше да се скрие, въпреки усилията на дамската част да изглежда доста запазена. Крупните политически акции на формацията се изразяваха в екскурзия до живописно място (на разноски на царя, разбира се), малко «парти» с превзети «царедворски» маниери и тържествено изслушване на някой аудиозапис. Следваше бодряшки доклад, придружен с цветна снимка, че организацията набъбва с цели два нови члена и ако в следващата година природата не намали неумолимо броя на участниците, той може да надхвърли сто.
С течение на времето на царя му доскучаха еднаквите снимки и взе да му се струва, че с тия темпове на развитие ще му трябват има-няма хиляда години, за да се върне. Затова потърси по-преки пътища към политиката. Да, но политиката хич не търсеше преки пътища към него. Независимо дали го хвалеха до небесата или провъзгласяваха за «гражданина Борисов» правителствата неизменно си имаха други приоритети, сред които не влизаше допълнителното усложняване на играта с връщането на един цар. Така той канеше разни политици у дома си в Мадрид или по швейцарски ресторанти, изслушваше до малките часове дългите им, мъдри тиради, завършващи с неизменното «И не бързайте - времето работи за Вас. Със сигурност ще си дойдете към 2090». След това го заклеваха да не казва на никого, че са се виждали и си тръгваха, като го оставяха насаме със сметката. Явно и така не ставаше.
През 1997 царят се заумилква около демократичното правителство с надежда да го поканят на власт, но те само му върнаха един дворец край София, колкото да не е без хич и да се демонстрира европейско мислене. Грешка! Един цар като него не може да се държи в запас като старшина-школник. Когато поиска да се кандидатира за президент, властта се уплаши и не даде. Той пак си затрая. И таман два месеца преди изборите излезе на поляната пред двореца си и му дръпна такава реч, че на цяла България й писнаха ушите. Всичката работа щяла да се оправи за има-няма 800 дни. За този срок «пословичното българско трудолюбие» щяло да направи така, че по Перловската река да потече мед, а по Владайската – мляко. Освен това царят щял да уреди общодостъпни кредити по 5000 лева. Само да му дадат властта.
И се почна. Народецът отдавна чакаше да чуе тези думи. Той ги възприе по своему – «Цара дава по пет бона на който гласува за него и ще ни оправи за две години!». Стегна се оня ми ти народец, хукна по комшиите да се хвали с петте бона и да пита «Рено» на старо ли да си купи или телевизор от най-новите. Плъзна мълвата за мангизите и оправянето като непозволен пожар по селско стърнище.
Партиите се разквичаха като недоклани прасета – «Лошо ще стане... », ама кой ти слуша партии. Взе си човека изборите като стой, та гледай. Някои по-закъсали избиратели даже си носеха торбета пред урните - зер, ако още там броят кайметата да има в какво да си ги отнесат.
След изборите България отново учуди света. След като през 1991 имахме председател–президент, та чужденците се чудеха защо българският държавен глава е два пъти президент, сега се сдобихме с «Негово Величество, господин премиерът». Известно време се опитваха да го наричат Лидерът, но не се разбираше за Кемал Ататюрк ли говорят или за Ким Ир Сен. И така си остана – хем Величество, хем Премиер.
А царят се захвана с партийно строителство.
Царското движение не можа да сколаса навреме та се наложи да се изберат партии «мандатоносители». Туй вече беше странна работа – толкова ли е тежък пусти мандат, че да трябва друг да го носи. (То и на професор Беров ДПС му носеше мандата, ама той беше много стар и болен.) Тоя път, сигурно от неудобство, не избраха ДПС, а две от най-влиятелните партии в Европа - «Партията на българските жени» и Общонародното движение «Оборище».
Пак на крехките женски рамене легна основната тежест. Доколкото в Женската партия комай има само една жена, дето й е и председател и член и «сичко», тя изнесе тежкия мандат, че успя и детенце да роди в туй време (да е живо и здраво). На туй се вика «българска майка юнашка» (бел. авт. - да не се бърка с други «майчински» наричания). За награда й дадоха един хотел край Лъвовия мост, от тия, дето предоставят под наем стаи на час. Тя го боядиса целия в розово и бананово и заяви, че ще продължи да събира наеми от него. Ашколсун!
В другия «мандатоносител» работата се стече по-драматично. Троицата Апостоли от Оборище Пейков, Чуканов и Литрова се скараха кой е взел парите и кой си е търкалял любовниците по партийните диванчета. На едро работели хората – това да не са ти някакви си Ключов и Грамова. Така мандатоносителят показа на дело, че е прегърнал девиза «Почтеност във всичко». Накрая събраха мръсните чаршафи, туриха ги в празната каса и аха да ги занесат на царя– премиер да ги оправя, ама той бил зает и ги отпрати към главния прокурор.
И така, мандатът си увисна във въздуха, щото вече нямаше кой да го носи – «Българската жена» събираше наеми на Лъвов мост, а «Оборище» – съвсем на обор го обърна. Но тежкият мандат не падна – остана си да виси във въздуха. НАИСТИНА. Това ако не е едно от българските чудеса – здраве му кажи. Питаха Астор магьосника да не е някоя от неговите шмекерии, ама той отрече и даже си запретна ръкавите, да се види, че нищо не крие и не е забъркан в тоя фокус. Някои казваха, че зад мандата им се привидяло някогашното вездесъщо българско разузнаване – това дето «не било учило папата на ум и разум през 1981», но едва ли е то. Нерде разузнаване, нерде царски мандат, казаха си здравомислещите хора и предпочетоха да не мислят за това.
Щом дойде на власт, новото правителство се захвана с «Булгартабак». Не знам туй ли беше баш най-важно, ама му туриха за контрол една мома, дето викаше из вестниците, че на приятелите си всичко давала. Решиха, че щом името й е тютюнджийско – Качакова – не може да не оправи тютюневия бранш. За баш директор пък курдисаха едного - млад човек. Казваха, че дотогава продавал бръснарски ножчета из Будапеща. Па като почна оня ми ти берберин да бръсне фирмата на контра – де що имаше пара всичко обръсна и взе кожа да дере. То не беха билети за самолети, то не беха таксите на децата му в детската градина, че и бакшишите на келнерите. За нула време преобрази фирмата от «Булгартабак» на «БУЛГАРБАТАК». После сума време не можаха да го изчоплят, впил се бил като кърлеж – глава се къса, зъби не пущат.
И за да не гледаме само лошото, в това правителство народът намери своя герой. Бате Бойко замести достойно Бате Гойко от индианските филми. Даже беше по-добър, защото не яздеше кон из прериите, а кара джипка из България. На пресконференциите се държи като Марлон Брандо и човек някак си очаква да го чуе да казва «Бене, бене, бамбино» и да протегне ръка към събеседника за целувка. Радва се Бате Бойко на народната любов, ама в това време бандитите взеха много да се изтребват по улиците и стана опасно да се разхожда човек из града. Кажи-речи всяка вечер по някой бизнесмен получава призовка от Господа. И все едни такива праведни, почти светии. Само дето ги избиват насред градското стъргало с автомати и с по пет кила тротил. Затова и официалният съвет на МВР към българските граждани е: «Не излизайте от къщи, освен в краен случай и видите ли човек – бегайте». То и това си има добрите страни, щото като си стои човек в къщи, харчи по-малко пари. Пък и с тия новини телевизиите вече няма нужда да купуват мафиотски филми и екшъни. Опитаха се да дават «Октопод», обаче след новините българите го възприемат като репортаж от благотворителна акция и го пренасочиха към детските предавания.
Та ако гледаме положителното, пак сме на кяр.
Марин Божков
(в. „Седем”)