НЕКОИ СЪОБРАЖЕНИЯ ЗА ИСТИНАТА
(Част четвърта)
“Седемнайсет мига от пролетта”
През февруари 1997 проблемът с българската държава беше на път да се реши окончателно. В смисъл, че държава кажи-речи нямаше, а на народа бяха създадени всички условия да не издаяни до пролетта...
Само че на народа в последния момент му дойде друг акъл и реши, че му се живее. Така той измени на социалистическата революция. И не само това – изрита правителството на младия враг на чорбаджии и изедници Жан и взе, че се обърна към най-реакционните, буржоазни и контрареволюционни сили в страната.
Новият служебен министър-председател Стефан Софиянски беше човек с широка, леко смутена усмивка. При първата му поява по телевизията водещият от името на народа му зададе фундаменталния въпрос “И кво шъ прайм сега?”, на което получи вечния български отговор: “Ще ходя в чужбина да се моля – какво друго?”. Това вече народът го разбираше. Българите почувстваха огромно облекчение – някой пак ще се примоли и богатите западняци ще пратят леб. Изобщо, стратегията на “измолването” допадна на всички – хем ще се яде, хем няма да се работи. Три месеца служебното правителство уж организираше изборите, но главно се молеше за хляб, заеми и някои други необходими неща. В това време народът си седеше вкъщи и гледаше през ключалката като седемте козлета в очакване на майка си. Щом майка му пристигна с пълна кошница, той охотно гласува за нея.
И веднага след изборите пак се разбра истината.
Те, западняците, давали, ама искали да се бачка. И нашите им обещали. И не само им обещали, ами се и подписали. Щом се състави правителството, министър-председателят Иван Костов взе да дава зор да се почва работа. С това той засегна народа на чест. Не можеше току така да събаря основни национални ценности. А най-основната от тях е, че трябва да се присламчим към някой голям, богат будала, дето много работи. Ние ще го хвалим и ще му бъдем най-верни, а той ще дава и на нас. И така ще преживяваме. А сега изведнъж – НИЕ да работим – обидно, някак си. И парите не били подарени, а били дадени назаем, при това с условия. Че кой на Балканите връща заеми и спазва условия? Ние да не сме германци?
Така българският народ отново попадна под игото на реакционните сили. Някои несъзнателни елементи се примириха и се хванаха яко за работа. Вследствие на това, а вероятно и поради несправедливо стечение на обстоятелствата, взеха да забогатяват. Това още повече обиди народа. Трудът беше на път да обезличи българския национален характер. Изобщо, кой у нас се е прославил с труд? Никой не си спомня тези, които работят, но всички познават тарикатите и се стремят да приличат на тях. Народната мъдрост казва “Юнак вино пие, ахмак лозе копае.” Европейците искаха от нас да станем народ от ахмаци – също като немците и ингилизите. Българският народ обаче е народ юначен и дълбоко в себе си се закле да даде отпор на държавниците, които го карат да измени на себе си.
Все пак, дори и в тази мрачна обстановка на труд, от време на време проблясваха светли лъчи на надежда. Група министри и депутати не позволиха да загасне народното огнище, разпалвано с келепирджилък и далавери.
1. Евгений Бакърджиев, известен като Бъки Бомбата. Както личи от прякора му, този човек притежаваше тротилов еквивалент, равен на голяма водородна бомба. Поради липса на световен термоядрен конфликт, в който да прояви способностите си, назначиха го за министър на регионалното развитие и благоустройството. На този пост той изобрети стратегията за бавното развитие и личното благоустройство. Мото му беше: “Може да сме бавноразвиващи се, но все пак поне сме развиваща се страна!” В израз на тази концепция той лично се благоустрои, а иначе:
- унищожи Строителни войски, разполагащи с няколко дивизии личен състав. Дори и само този подвиг засенчва геройствата на Крали Марко. Никога в историята на човечеството един човек не е успявал да се справи с няколко дивизии войска;
- унищожи с тротил мавзолея на Георги Димитров – вярно, едва във втори рунд – първият беше за мавзолея;
- унищожи с интриги и злословие няколко от колегите си в Министерския съвет;
- унищожи и собствената си партия – СДС, в съдружие с още няколко другари;
- на изборите унищожи и постигнатото за цели четири години управление.
2. Теодосий Симеонов – кротък на вид плевенски адвокат, който, щом стана министър на правосъдието, се амбицира с помощта на семейството си да раздава цялото правосъдие. Вследствие на това синът му опита да набие Плевенска област заедно с жените, децата и домашните животни. Не успя, но беше много близо до целта. Татко му гледаше и се радваше – “Гледай ти, каква смяна ми расте – същински бащичко.”
3. Бисеров и Цонев, последният известен още като Данчо Ментата – двамата обикаляха по хижи и паланки като Хитър Петър и Настрадин Ходжа. Не остана далавера ненаправена, без да топнат и те пръсти в кацата. Хората им даваха, щото не върви по-първите хора да не се облажат с нещо, ама те не знаеха спирка и скоро в медиите започна истинска полемика – кога ли тия двамата ще бактисат на далавери. Накрая даже имаше предложение да им турят лицата на банкнотите, щото и без това станеше ли дума за пари, двамата цъфваха отнякъде.
По някое време паднаха и шенгенските визи за български граждани. Падна и пердето на много български граждани от ромски произход, които започнаха последователно да щурмуват страните от Европейския съюз. Оттам ги екстрадираха, но те се прибираха вкъщи със спестените социални помощи, като донасяха и инвестиции във вид на хиляди портмонета и дамски чанти на граждани на съюза. Дори в България висококвалифицираните специалисти безпогрешно разпознаваха европейците и успяваха виртуозно да докажат превъзходството си над тях, задигайки чантата на представителя на МВФ Ан Макгърк направо от рамото й. Сигурно са си мислели, че в нея носи парите за държавата.
В обратната посока пък се движеха “преуспелите” на Запад участници в движението “Българският Великден”, водени от традиционния патриотичен лозунг “Искаме власт, искаме служби!” Да се чуди човек за какво им бяха службите при високите постове, дето са ги заемали по света. “Сигурно от патриотизъм...” реши народът и се почеса там, където не го сърби.
Изобщо, в онези години в България се извършваха големи движения. Движеха се хора, стоки, капитали, а държавата се движеше към НАТО и Европейския съюз. На крака ни дойде даже и американският президент, а един от неговите пилоти, както си се движеше с бойния самолет към западната ни съседка, не видя България и пусна една ракета над Горна баня, та отнесе покрива на някаква къща. Нейсе. Народът, свикнал с гърмежите на Бъки Бомбата, само се позабавлява с нищо и никаквата ракетка и разграби парчетата й за сувенири.
Иначе за всичко беше виновен министър-председателят. Народът не можеше да му прости, че вместо да “дава”, караше хората сами да си изкарват прехраната. “Ех, какви премиери имаше едно време” - носталгично си говореха хората – “при Тодор Живков никой не ти гледаше в ръцете дали работиш”.
Като капак на всичко отново взе да се затяга положението с покрадването. Властта взе че измисли някакво учреждение – Сметна палата. Та тая Сметна палата видя сметката на сума ти душа-началници, дето всичко даваха за роднините и секретарките си.
В такива тежки и мрачни условия народът изкара цели четири години. Вярно – имаше какво да се яде, но като не е крадено, изпросено или на аванта, не е сладко. При това, прибереш се вечер уморен и нито ти се ходи по кръчми и коктейли, нито ти се въртят далавери – удряш една ракия преди вечеря и очите ти се затварят – ще се удавиш в супата. Как ли живеят така пустите му европейци?
Животът отново взе да губи вкуса си, а хората се чудеха кой ли ще ги избави от това тегло.
Марин Божков
(в. „Седем”)