НЕКОИ СЪОБРАЖЕНИЯ ЗА ИСТИНАТА

(Част трета)

"Подкрепете местния шериф"

          Към края на 1994 правителството на проф. Любен Беров подаде оставка. Падна така, както и дойде – не се разбра нито кой го доведе на власт, нито кой го свали. Хората се позамислиха и решиха, че трябва да е паднало от старост. Безвластието не се усети особено, защото страната така и така не се управляваше. Автопилотът бавно снижаваше държавната машина в търсене на подходящо блато, в което да я нахака. За успокоение на пътниците някакъв разпопен поп увиваше на маане: “Ооо, Тигре, Тигре, имаш ли пари? ...”
          След професора никой не поиска властта. Това си беше чудо. В страна, в която всеки знае как да “я оправи” и е НАЙ-ДОСТОЙНИЯТ, не се намери нито един мераклия да състави правителство.
          От немай-къде туриха служебен премиер-министър. И изведнъж лъсна истината. В селото дойде нов шериф. За първи път се видя, че държавата е в ръцете на истински мъж...
          Истинският мъж беше жена.
          Само като чуеха “Ренета Инджова каза...”, служебните министри вдигаха ръка да гласуват “за”, дори и вкъщи пред радиото. Веднъж на заседание на Министерския съвет тя се появи с малко листче и каза: “Въпросът трябва да се реши по правилния начин, както пише тук”. Никой не посмя да пита какво пише там, но решението “приема...” се взе единодушно. Друг път, като предлагаше нещо, зад гърба й се приближи важен чиновник и тихо прошепна: “Госпожо Инджова, законът ...”. Тя се обърна към него, погледна го в очите и дрезгаво заяви “АЗ СЪМ ЗАКОНЪТ!”. Нямаше възражения.
          Новините се превърнаха в нещо средно между епоса за Крали Марко и уестърна “Кет Балу”, а тъщите взеха да плашат зетьовете си с думите: “И да слушаш дъщеря ми, че ще пиша на Ренета Инджова!”.
          По закон служебното правителство трябваше да организира изборите, но понеже госпожа Инджова беше законът, се зае да организира приватизацията. Вследствие на това БСП си организира изборите. И си ги спечели.
          Българският народ е мъдър. Винаги е отличавал хубавите приказки от мрачната действителност. Сега пак избра реалния социализъм пред нереалната романтика. В нощта на изборите се разбра, че едно е да имаш симпатии, а друго е да имаш гласове. “Тази страна е обречена на комунизъм” – мрачно заключи шерифът, пришпори коня си и се изгуби в далечината.
          Забавният филм свърши, но вместо финални надписи на сцената излязоха Павлик Морозов и неговата команда.

          Новата 1995 дойде с голямото обещание за връщане към Истинското управление. Министър-председателят Жан Виденов беше най-младият лидер на най-стария електорат. И той обеща да му върне младостта. И искрено се опита да върне страната в петдесетте години. За изпълнението на тази грандиозна патриотична задача той:
          - обяви студена война на НАТО;
          - направи страшно успешно посещение в Москва, където беше приет от самия втори заместник-началник на домакинския отдел в Азиатския департамент;
          - със собствената си уста разгроми чорбаджията-изедник като виновник за кризата и международното положение;
          - тъкмо щеше да се захване и с врага с партиен билет, но братският украински народ предусети историческата закономерност и изпрати специален трудов колектив да освободи българите от бившия министър-председател Андрей Луканов.
          В своите титанични усилия младият, но храбър министър-председател се подпомагаше от най-близките си сътрудници. Всеки от министрите притежаваше някакво особено качество, което го превръщаше в свръхестествен герой.
          - Румен Гечев, известен като Гумен Речев или Поразяващата уста. Той притежаваше удивителната способност да превръща в неистина всичко, за което спомене. Избра си поста министър на икономическото развитие, но икономиката не беше навита да се развива в неговата посока. И престана да съществува. Добре, че не се нарече министър на гравитацията, защото сега щяхме да летим в орбита като астероиди.
          - Васил Чичибаба – този могъщ човек си играеше на “тука има – тука нема” с хиляди тонове зърно от държавния резерв. Щом споменеше заклинанието “нема зърнена криза” и петдесет-сто хиляди тона жито се озоваваха в чужбина. Накрая, като не остана залък за ядене, той обясни “Аз не съм казвал, че има какво да ядете, а само, че нема зърнена криза!”. За да подобри положението на селяните, същият се опита да въведе и крепостното право като продаде няколко села на някоя си Веска Меджидиева, с което създаде своеобразно социалистическо рицарство. По-късно въпросната Веска забегна в ЮАР, защото тамошните нрави за притежаване на роби повече импонираха на социалистическата й нагласа.
          - Министърът на труда и социалните грижи Минчо Коралски умееше като никой друг да превръща безработицата в оптимизъм и оптимизмът в безработица. Той освободи трудещите се от задължението да работят или поне от тегобата да получават заплати, с които да могат да си купят нещо.
          - Климент Вучев нареди на държавните предприятия да не плащат задълженията си към банките, с което ликвидира финансовата основа на капитализма и банковата система “като такваз”.
          - Димитър Костов – той е единственият финансист в българската история, който успя да превърне българите в милионери. Те обаче не се оказаха на висотата на оказаното им доверие и често го споменаваха в размножителен контекст.
          При този сбор от ярки индивидуалности заседанията на Министерския съвет преминаваха като състезание на фокусници, поканени на пионерско събрание
          От всяка докладна лъхаше оптимизъм, исторически материализъм и класово съзнание. “Другари - казваше един министър - промишлеността не е на нужното ниво, но ние ще вземем решение и ще я оправим!”. Взеха решение всички предприятия да дадат парите си на един човек. Той не каза даже мерси. Качи се на някакъв самолет и забегна барабар с целия фонд “Индустрия”. Предизвикан, министърът на земеделието внася друга докладна – “Дайте да продадем държавния зърнен резерв в чужбина, защото така ще го увеличим! Не давате ли? Ама аз вече го продадох! Така де – на другите давате, а на нас – червените земеделци – не.” Към края на управлението се оказа, че Румен Гечев е спестил няколко милиона долара от лекции. Хем е управлявал икономиката от София, хем в същото време е чел лекции в Америка. Че му платили и милиони за тях. Излиза, че българите сме неблагодарен народ – хем ни ощастливяват с безплатни лекции, хем ние ги намираме за тъпи и гасим телевизора. А народът по света се изтрепва да плаща за тях. Горкият заместник премиер трябва да е от двете страни на океана в един и същ момент. То затова и поведението му напомняше остро раздвоение на личността, но нейсе. Нека американците се образоват.
          По примера на вицепремиера всичко по-младо от 60 години хукна да си дири късмета по чужбина, белким и на тях платят толкова щедро, но никой не го огря чак такова щастие.
          Само за две години Седморката на Жан направи онова, за което на други народи (например на турския) са били необходими повече от петстотин. В края на втората година от неговото управление социализмът беше победил в Центъра и по места:
          - един долар се разменяше само за 3000 (три хиляди) лева;
          - хлябът, когато го имаше, се продаваше по договаряне. Със сиренето нямаше проблем, защото нямаше сирене;
          - Народното събрание изглеждаше като обсадения Ленинград – цялото в заграждения и с голям гарнизон;
          - народът напираше около загражденията, за да изкаже почитанията си на народните представители;
          - народните представители от БСП ревяха по тоалетните или пееха партизански песни пред пленарната зала;
          - войничетата от гарнизона седяха върху каските си в наводнения коридор, защото никой не се сети да им донесе столове;
          - през нощта дошлите военни подкрепления нападнаха в гръб подлите избиратели и деблокираха крепостта;
          - сбъдна се предсказанието на великия Ленин – държавата беше на път да отмре (впрочем, народът също).

          В началото на 1997 таман да се сбъдне Ленинската Правда и отново се намесиха Тъмните сили.

Марин Божков     
(в. „Седем”)       
Следващ фейлетон