НЕКОИ СЪОБРАЖЕНИЯ ЗА ИСТИНАТА

(Част втора)

"Боговете сигурно са полудели"

          Новата 1992 посрещнахме с две нови истини – нова конституция и ново правителство. Доста от членовете на правителството бяха отказали да подпишат Конституцията, но добросъвестно се заклеха в нея. Решили бяха да казват истината. Скоро обаче народецът разбра, че от много истини боли глава и съвсем доброволно се превърна в електорат, за да не му се налага да мисли.
          В началото министър-председателят реши да не се краде и да не се лъже. Решението отне единствените радости на народа през последните десетилетия.
          Първото изискване парализира икономиката. Никой не виждаше стимул за работа, като не може надвечер да занесе нещо чуждо вкъщи – от шепа жълтици до шепа пирони, в зависимост от социалното си положение.
          Второто - спря държавното управление. Нямаше чиновник, който да знае как се управлява държавата, без да се лъже. Наложи се да внесат подходящ съветник от Америка – Константин Мишев. В първото си интервю спецсъветникът тайнствено и със странен блясък в очите се препоръча за дипломиран специалист по “контрадезинформация”.
          След няколко научни симпозиума БАН успя да даде разбираемо за електората тълкуване – “учил се е да лъже тия, които лъжат.” И понеже в България всички лъжат, народът намигна хитро и си рече: “дошъл на краставичари краставици да продава”. В следващото си интервю обаче съветникът взе да твърди, че дърпал конците в държавата. Питаха премиера, той предъвка в брадата си, все едно му се е счупил зъб, и нищо не каза. В третото си интервю Косьо изтърси, че управлявал и света. Правителството падна преди да разберем, че същото лице управлява и Вселената.
          Иначе правителството работеше. Опита да спре кражбите и да казва на хората истините, колкото и неприятни да са те. Там му беше и грешката. Хората обичаха истината, но по-иначе – те да са добри, а “враго” да е лош. Например “аз вземам”, но “от мен крадат”. И изведнъж някакво правителство му казва “и ти крадеш!” Обидно някак си. За това ли се борихме? Така страдаше народецът, докато на помощ не му се притече единственият негов защитник през всичките години – народната милиция, но за това по-късно.
          Докато избирателите страдаха от недемократичната забрана да се лъже и краде, външният министър Стоян Ганев изживяваше звездните си мигове. Прелитайки през континенти и океани, той беше убеден, че e нещо средно между Хенри Кисинджър, Супермен и Архангел Михаил. И понеже все беше в небесата, нормално е той пръв от всички да срещне Бога. Неговият бог беше кореец. Казваше се Мун и кой знае защо повечето държави го смятаха за опасен престъпник и не го пускаха на територията си. Не и Стоян обаче.
          Пак през същата година и друг господ откри България. Това стана чрез министъра на Културата Елка Константинова. С нейна помощ божиите пратеници направиха турнето “Небесна експлозия – да удариш кьоравото”. Под мотото “слепите чуват, сакатите виждат, а глухите ходят” вносните пастори показваха платени чудеса и откровения по стадионите и площадите, събираха парите на лековерните и им преподаваха “евангелие за малоумни”, допълнено и преработено до три страници от пастор Улф Екман. Първата беше заета от голям портрет на автора, втората от три поучения и третата от номера на банковата му сметка за дарения. Министърката в качеството си на литератор беше възхитена от художественото осъвременяване на древния текст. Така Министерството на културата откри бога за сметка на културата – та и досега.
          Като заговорихме за божиите работи, същата тая 1992 беше година на Истината и за Българската православна църква. Христофор Събев, след двегодишно мятане на кадилници по площадите с възгласи “... избави ни от Лука(но)вия” се стегна да прави революция и в Църквата. С най-чисти помисли и с дебела сопа в ръка изпонаби всички попове и миряни, които не искаха баш такава истина като неговата. За да предизвика плач на разкаяние, използваше и сълзотворен спрей. След това бодро и по стахановски се зае да реализира програмата си за революция в три точки:
          - понеделник – Христофор - епископ;
          - вторник – Христофор - архиепископ;
          - сряда – патриарх Христофор;
          - вероятно в четвъртък се канеше да се обяви за син Божи и да седне вдясно от Отца. Амбицирал се беше да бие с цели три дни седемдневния рекорд на Сътворението, в остра конкуренция на финала със Стоян Ганев, Косьо Мишев, бай Мун, Улф Екман и Йоло Денев. За щастие не се стигна дотам, защото в сряда му откраднаха патриаршеския жезъл, както си го беше подпрял пред тоалетната на Народното събрание. Възмутен, отец Христофор тъкмо ги анатемосваше от трибуната, когато получи много изгодна оферта за работа като строителен работник в САЩ, запретна си полите на расото, вдигна си чуковете и преджапа океана.
          В началото на 1993 народът вече баялдиса от истини, богове и сеири. Без насъщната лъжа животът загуби вкуса си, а без дневната кражба – и самоуважението си. За щастие по същото време откраднаха единственото изказване за целия мандат на студентския депутат и той вместо да си каже мнението жално се оплака от трибуната и помоли да му върнат листчето, защото не можал да го запомни. Народът се сепна – значи имаше надежда. Щом свиха на Христофор жезъла и на депутат мнението, значи спасението не е далеч. Народната милиция нямаше да изостави своя народ. Една проста парламентарна процедурка и хоп! няма вече правителство. Няма значение кой какво е обещавал – свиваме мнението на депутатите и те престават да помнят. Така се начерта основната политическа програма на Прехода – кражби и дебилност.
          Следващите години народът си почина и от истини, и от богове. Начело на страната застана правителство, за което не се знаеше нито кой го е избрал, нито кой го поддържа. Начело на правителството пък беше един стар и мъдър професор – толкова стар и толкова мъдър, че явно разсъждаваше с геоложки категории. Животът си потече бавно и слузесто – по брежневски. Левчето си се обезценяваше полека, кражбите се превръщаха в норма, а премиерът чакаше американската царевица. Когато накрая я дочака се разбра, че царевицата била фуражна. Тъй де – всекиму неговото.
          Така правителството се издигна над ежедневните неща, а народът потъна в тях. Чудесата напуснаха глобалната политика, но влязоха във всеки дом. Събужда се сутрин гражданинът, отива да отключи собствената си законна бакалия и какво да види – чудо – отпред го чакат няколко питекантропи. При това точно както ги рисуват в учебника – без чело, с рядка къса козина, започваща от веждите, масивни челюсти, способни да сдъвчат мамутова кожа, огромни предни крака – единият опрян на земята, а с другия непохватно стиснали сопи. Стои срещу тях гражданинът и мига. Оглежда се дали наоколо няма кола от цирка или зоологическата градина, но вижда само едно БМВ, спряло накриво посред улицата. Опитва се да завърже разговор, но, както се знае, питекантропите не могат да говорят. Затова единият с дрезгаво ръмжене стоварва сопата си върху главата му. Друг рита вратата и опразва касата, а трети залепва на витрината лепенка “Обектът е застрахован във ВИС 2”. Четвъртият пъхва в ръката на опънатия върху тротоара новоизлюпен клиент бележка, че другия месец същото стадо ще го посети отново.
          Събужда се гражданинът в болницата и, сигурно от сътресението, не може да повярва това дето му се върти в главата истина ли е или просто се е ударил в бордюра. За компания до него лежат още няколко посетени от такива стада. Изписват го след някое време, прибира се вкъщи, а там, от телевизора – един питекантроп с костюм и вратовръзка се надвесил над водещия, почесва се със заден крак зад ухото и убеждава зрителите, че “ТОЙ, АМА САМО ТОЙ Е НАЦИОНАЛНООТГОВОРНИЯТ БИЗНЕС!!!”. И не използва прости едносрични крясъци за улесняване на удара със сопата като ВИС или СИК например, както правят другите питекантропи, а една сложна приказка, тежка такава – като двоен удар - “МУЛТИГРУП”.
          Чуди се гражданинът. Такава дресура на маймуни още не е виждал. Помни, че едно време в цирка имаше шимпанзета с анцузи, караха мотори и играеха футбол, но тук явно е работил гениален дресьор.
          След някой месец се връща на работа. И пак същото.
          И така три години.

Марин Божков     
(в. „Седем”)       
Следващ фейлетон