ЗА ДАВАНЕТО И ВЗЕМАНЕТО
(популярна политика от селски мащаб)
В едно село трябвало да се свърши някаква важна работа. Всички много искали да се направи и цяла година се събирали всеки ден на мегдана да искат от „партийния”, който бил и кмет, работата да се свърши. Излизали разни оратори, говорели на народа, как точно ще нагласят работата, народът ръкопляскал и даже от време на време дигал някого на ръце. Никой, обаче, не обръщал внимание, че доста от тези оратори, преди да излезат да приказват, се отбивали отсреща при селския милиционер и той им шепнел нещо на ухото.
Така се изнизала годината. Работата не се свършила, а понеже селяните твърде активно митингували, на полето не се родило почти нищо. Разбрали те, че с приказки няма да стане и взели та насрочили ден, всеки да излезе и да свършат заедно работата. Само че, като дошъл уреченият ден едни се запилели по къра, други се озовали на гости в близки и далечни села, а трети ги заболял корем, та не могли да излязат от къщи. На мегдана се озовали малцина. Някои от дошлите напирали да работят, но повечето се почувствали прецакани и само си намирали поводи да кръшкат. „Аз ли съм най-големия абдал – казвали си мнозина от тях – та се намерих да върша цялата селска работа! Я по-добре да обера черницата зад кметството, да не ходи зян благината, пък после ще река, че съм си навехнал крака и ще си ходя.” Работата пак си останала несвършена.
Докато всички се залисвали с общата работа, селският милиционер и „партийният” си заградили половината мегдан, турили ключа на стопанския двор и на хоремага, а тракторите и житото се озовали в техните дворове и тези на приятелите им.
След това дошли гладни години. Всичко що имало се изяло, даже и за посев не останало. Митингите насред село се разпилели – на гладно сърце кой ходи на митинг. Появили се бабаити из селото, като надушат че у някого ври тенджера, отиват, набиват го и му я вземат. Казват, че били хора на старшията и партийния, щото техните къщи не закачали - нищо че били богати. А хаирсъзите съвсем се разгащили. Додето народът си стоял в къщи и се свивал, старшията си заградил къде каквото намерил, а стоката закарал у дома си и в двора на партийния.
Доста кметове се изредили, но никой не посмял да търси сметка на партийния и на старшията, щото техните приятели току виж му подпалили къщата. Един само си направил устата и на другата седмица вече не бил кмет.
По едно време от града се задал един човек, дето още като дете партийният го изгонил от селото. На хората им било съвестно, че са го пуснали немило-недраго и го посрещнали много любезно. Човекът хапнал, пийнал, пък взел да реди едни такива приказки – чак свят да ти се завърти. „Аз – казал – ако бех един кмет щех всички ви да оправа, а „другаря” и старшията ще ги понауча на почтеност във всичко, както аз си знам. Имам – рекъл – план, селото да стане за осемстотин дни град. Аз вода от града учени хора, дето ги разбират работите и могат да направат бабите да вземат по-големи пенсии... За работата нищо не казал, ама нали бил от града, те там повече знаят. Може пък и без работа да стане.”
Повервали му хората и го турили за кмет. Вместо, обаче да се хване да оправя селските работи, той взел да обикаля на длъж и на шир селото да търсел бащините си дворове. Щом му хареса място, тутакси го обявява за бащиния и му туря оградата. Така дозаградил мегдана, спрял няколко улици и опасал с тел половината селска мера. Неговите „специалисти” от града, пък не оставили кокошерник непребаран. Мине се не мине време на някой му изчезне добитък – я крава, я магаре. Опоскали селото до шушка, а всяка вечер в кръчмата се оплаквали колко били уморени да оправят работите на неблагодарните селяни. За кметуването на оногова, селото не само, че не станало град, ами не искали вече и в околията, а пътят до него орбаснал с тръни до пояс.
Уплашили се селяните, ама като дошло време да избират нов кмет и кметски съветници взели да се надвикват, да се карат и всички забравили за работата, дето от нея тръгнало всичко. Накрая, като се успокоили взели да броят кого са избрали за съветник. Колкото повече броили, толкова по-им прилошавало:
- трима приятели на партийния;
- двама от крадливите другоселци;
- едно ефенди от турската махала;
- един нехранимайко и побойник, дето все налита да бие циганите;
И всички те – на отчет при старшията. От години си „работят” - пари си делят.
Освен тях, кметски съветници се оказали:
- един учител, дето все настоявал да се работи и затова някои го обичали, а други - не;
- една угледна невеста, дето на коджа мъже вързала мустаците;
- един бивш кмет;
Само селското лъжливо овчарче се изхлузило между изборите и не могло да стане съветник – него го знаели, че е ачик „търчи-лъжи”
Сега всички тия трябва да избират кмет на селото. Събрали се, умуват, смятат на пръсти – все не излиза. Хората на партийния са най-много, ама не пущат другоселците, щото ония хем са по-малко, хем искат да крадат повече от тях. С ефендито нямат нищо против да правят ортаклък – от години, дето някой се гласи за золум – той все му е другар. Ама само с него не става, а селският бабаит все налита да го бие – как ще седнат да се разправят на една маса – ще се изпотрепят, та хайде после по съдилища...
Последните трима, пък старшията не ги ще. Не били „проверени” хора. Току виж, даскалчето взело да мери кой какво си е заградил самоволно и пропадна реда в селото. Нали е учено – не можеш го върза ни с приказки за бащиния, ни с оперативно мероприятие. За това ли борихме цели петнайсет години все пак?
Познахте ли за кое село става въпрос?
Ние, разбира се сме граждани и писаното не се отнася за нас.
За да не се лъжат, обаче селяните, не е зле, като по-учени граждани да им драснем няколко съвета. Зер, съвет – пари не чини.
1. Незасято поле не ражда;
2. Ако сам не си свършиш работата, друг отнякъде няма да я свърши;
3. Зад най-сладките приказки, обикновено се крие най-голямата измама;
4. Колкото повече замиташ боклука под килима, толкова повече мирише той;
5. Ако в селото се разберат всеки да си краде на нивото и никой да не връзва кусур на висшестоящите, кметът винаги ще краде от селяните и никога те от него. И така, докато не ги окраде до шушка;
6. Никой не идва отнякъде си, само, за да ти даде. Мнозина, обаче идват само за да ти вземат;
7. За да ти даде някой на теб, трябва да го вземе от друг;
8. За да се извади от тенджерата ядене, трябва някой да тури вътре продукти, а друг да ги сготви;
9. Никой няма да се наяде, ако набием циганите. Никой няма да се почувства по-щастлив от това;
10. И изобщо. Нищо не може да стане само с чалъми „как да си делим” или „кого да набием”. Трябва работа – от днес, та да ядем до насита чак догодина. Тогава и пътят към селото ще се отвори, а отвън ще идват да се учат от нас.
Марин Божков
(в. „Седем”)