СЪРБИЯ

(трагедията – да искаш всички да са като теб)


1. Статистическа информация
          - площ около 70 000 (с Косово – 85 000) квадратни километра.
          - население около 8 100 000 (с Косово – 9 700 000) човека.
          - столица – Белград – 1 150 000 жители.
          - етнически състав – сърби - 5 500 000, албанци (главно в Косово) - 1 500 000, унгарци - 450 000, българи – 35 000 (други - бошнаци, румънци, цигани, югославяни – 615 000);
          - религиозни групи – православни (сърби, българи, румънци) около 5 700 000, мюсюлмани (бошнаци и албанци) около 450 000 (с Косово – около 2 000 000), католици (главно унгарци) около 460 000, други -около 1 490 000.
          - независимост – от 01.01.2004 година, след прекратяване на Федеративна република Югославия. Държавата се намира във временен конфедеративен съюз с Черна гора;
          - конституция – приета на 27 април 1992 година. Предстои приемане на нова конституция.

2. Малко история
          Сърбите са южни славяни. Те идват на Балканите през седми век, като заселват планинските области на днешна южна Сърбия и южна Босна - под властта на Византийската империя. За разлика от сродните им хървати и българи, те дълго време не създават централизирана държава. През девети век, формират неголеми племенни образувания – славинии, носещи имената на отделните племена – Дукля, Рашка, Зета и зависими от Византийския император или от Българския цар, в качеството му на Кесар (съимператор) на Империята.
          Едва в края на 12 век, с окончателното оттегляне на Византия от Западните балкани, сърбите създават централизирана държава, чиито владетел – жупан получава скоро кралска корона.
          С отслабването на България и Византия започва бързия, но краткотраен възход на Сръбското кралство. През втората половина на 13 и първата половина на 14 век, използвайки натиска на татарите върху България, Сръбската династия Ньеманичи присъединява владенията й в Македония и някои западни области. Апогеят на сръбската експанзия е през 1345 година, когато, в Скопие сръбският крал Стефан Душан се самопровъзгласява за цар на сърби и гърци.
          Късно! Славяно-византийската култура на Балканите вече залязва. Душановото царство се разпада само след няколко години, за да остави в душите на сърбите едно хилядагодишно проклятие – стремежа към несбъднатата империя. В следващите години балканските държави падат под турска власт. За чест на сърбите трябва да се каже, че те оказват най-упоритата и мъжествена съпротива на Балканите. Сръбските князе, кралчета и жупани – остатъци от Душановата държава използват всеки повод да се бунтуват или да създават проблеми на турците. В борбите, младото сръбско общество се опростява отново до племенни общности, центрирани около селската община. От тях се оформят Черногорската народност, Динарските и Войводинските сърби.
          Честите Австро-турски войни, поддържат у сърбите непрекъснатия стремеж към освобождение. В началото на 19 век, въстание начело с Карагеорги Петрович за кратко възстановява сръбското княжество. Скоро след това, ново въстание – този път начело с Милош Обренович освобождава страната.
          През втората половина на 19 век проклятието на Стефан Душан се събужда в сръбската национална доктрина – Начертанието на Илия Гарашанин. Тя задължава сърбите постепенно да присъединят и асимилират всички южни славяни в една народност, под скиптъра на сръбските крале. Всъщност, тогава Сърбия е малко княжество с незначителна стойност. Пътешествениците го описват като “рай за дребния човек” – дотолкова в него властват човечните правила на селската община. Във всичко останало, обаче сръбското общество отстъпва на съседните хърватска и българска нации, които се формират на много по-голяма територия и с по-голям потенциал. Във всичко, освен в упоритостта.
          В следващите сто години, сръбските крале, комунистически управници и народ, заразени от Великото проклятие:
          - враждуват с всички големи империи;
          - преживяват на два пъти пълното унищожение на държавата си;
          - избиват стотици хиляди хора;
          - създават отношения на нетърпимост с всичките си съседи,
          но възстановат Душановото царство.
          До 1990 година. В започналата гражданска война са извършени изключително тежки военни престъпления, а между народите на бивша Югославия зейва пропаст за десетилетия напред.
          Защо? Сръбският народ дава безбройни жертви, само и само да накара съседите си да бъдат като него. Да бъдат сърби. Това, обаче не е възможно. Съседните народи са по-стари и с много силно национално съзнание. Те имат свои цели и свой национален манталитет. Войните съсипват Сърбия, пречат на образуването на самата сръбска нация и задържат развитието на целия регион.
          Струваше ли си? – за това сърбите не мислят.

3. Национален манталитет
          Всички балкански народи “мислят със сърцето си”, но при сърбите това е доведено до абсолют. За тях можем да говорим най-добре не с рационални, а с художествени категории.
          Сръбският национален манталитет е силно повлиян от отношенията в селската община. Той се основава на сбора от добродетели, наричан “Човещина”. Сърбите са артистични, трудолюбиви, солидарни един с друг. Те са болезнено и ирационално привързани към всичко сръбско, независимо дали то е полезно или не. Имат усет за красота и благородство. Упоритостта за тях е повече военна и политическа, отколкото трудова добродетел.
          И всичко това, докато не се намеси Великото проклятие, което доминира целия сръбски политически живот. Заговори ли се за политика, сърбите стават непримирими, способни да избиват безогледно – дори един-друг. Честността и лоялността се принасят в жертва на “каузата”. Красивият, мил и образован човек, в един миг може да се превърне в немислещ фанатик – нещо като доктор Джекил и мистър Хайд, само че наистина и у много хора.
          Без Великото проклятие, сърбите щяха да са един от най-интересните и обичани народи в Европа.

4. Национални комплекси
          С разпадането на Югославия, сръбският имперски национален комплекс премина в своята противоположност, известна като “Видението” – “В годините, преди края на света, всички народи (злото) ще се надигнат срещу сърбите (доброто). Понеже сърбите са забравили Бога, от тях ще останат толкова малко, че да се съберат под клоните на една слива.”
          Десетилетия, сърбите живееха в някакъв блудкав имперски сън, а от петнадесет години той се превърна в кошмар за края на света.

5. Национална реабилитация
          От жизнено значение за сръбското общество е да преодолее този ужасен есхатологичен мит. Ако бъде оставен да господства, той ще доведе до окончателен разпад на обществото и държавата и връщане до малките племенни княжества, разрушавайки сърцевината на сръбската нация.
          Ако “Видението” бъде изгонено от сръбското обществено съзнание, то “Проклятието” ще загуби силата си в сръбската политика. Тогава, за сърбите ще остане само да не пречат на своите национални добродетели. Те ще ги изведат до полагащото им се достойно място в Европейския съюз.
          Вярно е, че предстои много работа, но работата никога не е плашила сърбите.

6. Настояще
          Днес, Сърбия е на кръстопът. Много хора искат да загърбят миналото, да се събудят и да започнат да изграждат живота си в нормална европейска държава. Срещу тях са онези, за които кошмарът не е свършил. Те все още са готови на решителна битка, с отчаянието на обречените. Двете групи се борят за държавното кормило, използвайки последователно ту избори, ту куршуми. А народът се бори за насъщния хляб.

7. Бъдеще
          Кой от пътищата ще поеме Сърбия:
          - В едната посока е достойно и малко скучно съществуване на нормална, малка европейска нация, с голяма история.
          - В другата - последна борба срещу целия свят за запазване на самото съществуване на сърбите, като нация с имперски амбиции. Може би, тогава и Войводина ще поеме по свой път и “Видението” ще се сбъдне.
          Дано сръбският народ намери сили да се пребори с “Проклятието”.
          Дано.

Марин Божков     
(в. „Седем”)       
Следваща статия