КАК СЕ УПРАВЛЯВА ДЪРЖАВА
(ПРАКТИЧЕСКИ НАРЪЧНИК)
Масово разпространена заблуда е, че държава се управлява трудно. На тази заблуда се крепят много научни и политически кариери. Изписани са хиляди книги, дадени са милиони интервюта и все с една, едничка цел – да убедят трудещите се маси, колко трудно се управлява държавата. Защото, ако тази заблуда не съществува, изхранващите се от нея ще бъдат принудени да работят. А на тях не им се работи. Ама никак! Ако им се работеше щяха да си изкарват хляба по честен начин, а не да се занимават с държавно управление.
По-долу, без лукаво мъдруване, за първи път са дадени в съкратен вид основните принципи на управление, прилагани у нас. Всяко едно от десетте правила е научно доказано и многократно проверено в практиката. След прочитането им, всеки който желае може да се занимава компетентно с управление на държавата. Ще трябва само да пререди, измами, изблъска, изрита или просто да изяде останалите кандидати.
Първо: Държава се управлява лесно. По-лесно от автомобил. За автомобила се посещават курсове, кара се учебна кола, полага се изпит и се взема специален документ, за съответната категория. При държавата няма никакви формалности. Никой от управляващите не е посещавал курсове, не е управлявал учебна държава и няма документ за правоспособност. Поради липса на специален документ, държава може да се управлява:
- с любителска книжка;
- с комсомолска книжка;
- със жълта книжка;
- с криминална книжка;
- съвсем без книжка.
Освен това, никой няма да те глоби, че си караш държавата в насрещното движение или, че задръстваш развитието на другите държави. За превишена скорост, пък да не говорим. Тя нашата държава и без това едва крета...
Второ: Държавата си има държавен глава, но по Конституция той не управлява. Това показва, че у нас, по силата на Конституцията държавните работи не се управляват откъм главата. Този извод е особено важен. От него следва, че всеки, който се опита да управлява държавата с главата си, нарушава Конституцията.
Трето: Този, който управлява държавата никога, ама никога не е виновен. Виновни са:
- опозицията;
- предишните управляващи;
- тоталитарният режим и Държавна сигурност;
- сушата;
- кишата;
- международното положение;
- неназовани тъмни сили;
- тя, държавата така си беше.
Четвърто: Управляващият, отговаря за съхранението на държавното имущество. Доколкото в българските условия основно място за съхранение е мазето, той трябва да се постарае, за периода на управлението си да пренесе колкото се може по-голяма част от горепосоченото имущество в личното си мазе. (Наличието на дворец и многобройно семейство помага – виж по-долу).
Пето: Основна клетка на обществото е семейството. (Сещам се за министри, които с треперещи крака влизат в клетката при жена си.) Държавата трябва активно да полага грижи за семействата на управниците, защото, ако те сами се погрижат за себе си, последствията ще бъдат по-тежки от тези на ограничен термоядрен конфликт.
Шесто: За да изглежда умен и работлив, държавникът трябва да се заобиколи с хора, на чиито фон да изпъква. Най-сполучлива се оказва формулата “крадец, глупак и смешник”. Така, винаги ще се намери виновен за съответното неблагополучие, а министърът ще прави впечатление на честен, умен и сериозен.
Седмо: Трябва да се полагат грижи за паметниците. Винаги, когато го хванат с откраднатото в ръка, управникът трябва да има по един подходящ паметник за взривяване. Така гърмежът ще отклони вниманието на обществото и краденото ще бъде предадено нататък по стария джебчийски принцип, а разговорите ще протичат приблизително по следния сценарий:
- Що крадеш, бе?
- Ние, тоест АЗ, реших да взривя Мавзолея.
- Не те питам за Мавзолея, а защо крадеш?
- Защото е паметник на тоталитаризма и свободолюбивата ми душа не може да го изтърпи.
- Как не те е срам да крадеш от народа?
- Така ще спася българския народ от остатъците на Комунистическия режим и ще му създам условия за щастлив живот.
- Това, в ръката ти, сега е крадено!
- Благодаря, че питахте за ръката ми. С тази ръка ще натисна бутон, който ще задейства десет заряда под Мавзолея и така ще го разруша веднъж завинаги.
- С коя ръка, като крадеш и с двете...
- Е, ако не стане от първия път ще опитаме пак.
- Само за себе си ли крадеш или и за друг?
- Ние сме демократи ...
- И занапред ще продължаваш ли да крадеш?
- Това е мой патриотичен дълг!
След такъв разговор, питащият заминава да си лекува нервите, а държавникът продължава “изпълнението на програмата си”.
Осмо: Винаги трябва да се очаква нещо отвън, което само конкретният управник може да уреди. Ако го махнат, лелеяното щастие ще се провали и българският народ го очакват само беди, мъка, катаклизми, глад, шок и ужас. Историческият опит показва, че няма голямо значение какво се очаква. По важно е да се очаква с трепетно нетърпение. Сред най-силно очакваните в последните години неща са:
- “разграждането на системата” (ние уж я разгараждаме, ама ТЕ пак си я заградиха);
- Робърт Максуел;
- разкритията на Кочо Тренчев;
- американската царевица на Любен Беров;
- пътят към Европа да мине през Босфора;
- контрадезинформациите на Филип Димитров;
- инвестиционният рай на Румен Гечев;
- ланският сняг;
- падането на визите;
- влизането в НАТО;
- приемането ни в Европейския съюз.
Девето: Дори и по улиците да се води перманентна война с използването на тежко оръжие, социалният мир трабва да не е застрашен от резки смени на правителствата. Под “социален мир” се разбира:
- пенсионерите да си мрат на воля и да не тормозят Здравната каса;
- децата да си висат по дискотеките, да си пушат тревата и да не предявяват претенции;
- синдикатите да си ползват привилегиите и да не забравят кой им ги е дал;
- полицаите да се занимават само с любимите си радари и да не мърдат извън отбивките, че туку виж в тях се блъснал някой айдук;
- работническата класа и трудовото селячество да се отучват от вредните навици за работа;
- даскалите и писарите да си знаят мястото;
- битият бит, останалите, да не мъркат.
Ако тези изисквания се струват на някого прекалени, лесно може да се намери подходящ приятел от чужбина, който да се разходи дотук и да ги изложи ултимативно. Така де, на чужд гръб и сто социални мира са малко.
Десето: Дори и да нарушите всички правила дотук (или да не сте в състояние да ги запомните или да ги прочетете), никога не си признавайте. Помнете, че за управлението на държава не се изисква никаква квалификация и дори грамотност. Ако имате и говорни проблеми, позаучете някоя и друга фраза като:
- Не му е времето;
- Гледайте позитивно (туй, дето да го туриш, все уйдисва);
- Вервайте (Аман!);
- Ама мола ви се! (със строг, но бащински тон);
а път ако нещата тръгнат съвсем на терсене:
- Че има “Падни! Стани!”;
- Че станеме на кълбета.
Така, вече сте въоръжени с всичко, което трябва за един държавник.
Горе главата и успех на новото поприще.
Марин Божков
(в. „Седем”)