Въпреки името си Белград рядко изглежда бял. Само отдалеч и под силно слънце. Отблизо се хвърля в очи безразборното застрояване на крайните квартали и социалистическото панелно еднообразие около булевардите.

          И все пак някой обича този град. Това личи в старателното поддържане на поовехтелите сгради и грижата за „общите части”. Малките улици в центъра са спокойни и приветливи, но булевардите са изцяло сковани от сива помпозност. Тя придава на сръбската столица духа, познат от картичките на Москва през сталинските години. Сякаш на места времето е спряло в един не особено щастлив момент. Минаваме покрай сградата на Генералния щаб на Югославската народна армия, бомбардирана от НАТО през 1999 година. В центъра на необитаемата сграда зее огромна дупка. Всички бомбардирани учреждения са оставени във вида след падането на бомбите. Сърбите ги подминават привично, като се стараят да не гледат към тях. Сметката на тази страна със света още не е уредена и всичко в столицата е направено така, че да подчертава това обстоятелство. Дори официалните сгради носят вехти табелки, чиято първа дума обикновено е „jугословенски”. Партизанските и „Титови” имена още „красят” улици и площади, наред с „патриотично-християнски” от последните години.



          Правителственият комплекс от сгради, оцелели след бомбардировките, се чернее дори под яркото слънце. Зданията, наследени от времето на Кралска Югославия, с тъмносивите си, занемарени на вид фасади, старомодната си претенциозност и тъмните, безлюдни, подобни на тунел улички между тях изглеждат по-страшни дори от бомбардираните руини. Многобройните пъстри сръбски знамена върху всяко от тях само подчертават мрачното настроение като филмов контрапункт.

          Движението на автомобили от всички марки и години на производство е по балкански хаотично, но истински улични пирати все пак се срещат по-рядко отколкото в София. Липсват и спрели накриво насред улицата джипове с включени аварийни светлини.



          Сърбите правят впечатление на угрижени и мрачни хора. Макар и по-рядко все още се срещат младежи в черни фанелки с равностранния „сръбски кръст”. Повечето от тях изглежда преживяват тежко травмата, че са родени в страна, смятана за „империя” и „велика сила”, а сега не могат да пътуват свободно дори на два часа от Белград. Омразата като рикоширал куршум се лута из безумните лабиринти на бившето югославско пространство. Болните амбиции на вождовете и забогатяването на придворните им престъпници се заплаща с погубения живот на няколко народа, всеки от които има своето осакатено „военно” младо поколение.
          За щастие, ние българите се разминахме, макар и близо, с югославския апокалипсис. Безумието и криминализацията в нашата държава никога не достигнаха до такива убийствени размери.


          Днешна Сърбия дълго няма да може да се отърси от своите криминално-милиционерски „елити”, а цяло поколение ще споделя и носи позора на техните „подвизи”. И в основата на всичко стои нещо, наглед съвсем невинно – подмяната на националната култура с „турбофолк”. Още през 80-те години, в Сърбия и в цяла Югославия образованието и културата бяха практически изоставени за сметка на култа към различни кючекчийки, цигански „оркестри” и футболни „герои”, насаждащи пошлост и систематично превръщащи народа в тълпа, по програмата на скудоумните титови наследници. После, този народ, под еротично-патриотарските вопли на същите кючекчийки дълги години се избиваше със садо-мазохистично удоволствие.
          Днес „югофолкът” не е на такава почит в Белград. Всъщност единствения плакат за фолк-изява, който видях в центъра на града беше на наша „звезда” – една от ония, с по едно име – като кучки.
          И все пак в мен доминираше усещането, че сърбите не могат да се отърсят от травмиращото ги близко минало...



          Докато не забелязах сръбкините. На фона на смазаните мъже, ясно се открояваха изправените силуети на жени на различна възраст и с различна външност, но всички самоуверени и със завидно самочувствие. Изведнъж ми се стори, че Белград е пълен с гражданки и военнопленници. И това си има несложно обяснение. Докато мнозина от мъжете зяпаха с проточени лиги певачките, а после правеха всичко възможно да превърнат целия свят около себе си в трагедия, животът някак е трябвало да продължи. Хората трябва да се хранят, обличат, да се раждат и отглеждат деца. Това са правели жените. Те са имали твърде много работа, за да се превърнат в тълпа. Именно те, със своето скучно военно ежедневие са извлекли Сърбия от кървавото блато – осакатена, унизена, но жива и жизнеспособна.




          Не зная дали някога сръбският народ ще се сети да направи един паметник, не на мустакат бабаит с гол ханджар в юмрука, а просто на своите жени – на тези, които нямат роля в безумията, но чиято е заслугата, историята на тяхната Сърбия да продължава. Ако това се случи, ще разбера, са оставили на мира своето минало и проклятието е паднало от този иначе толкова артистичен и симпатичен народ.

          И дано дотогава последиците от турбофолка не се стоварят върху нас.