ДУНАВСКИ СТОЛИЦИ

БУКУРЕЩ -
ГРАДЪТ В БЕТОНЕН САРКОФАГ

          Дунав мост. Някогашният „Мост на дружбата”. Единственият мост в долното течение на Дунав. Съоръжение, от което лъха занемареност. След приветливият вид на Русе, българският граничен пункт е като машина на времето. Ръждива. Настилката на моста е лоша, колелата на големия джип тракат по сглобките като железница. Имам чувството, че чувам как мостът скърца...
          Румънският пункт е нов и по-съвременен. „Обработват ни санитарно” в някаква кална локва и вече сме в Страната на даките. Гюргево е град с мизерни покрайнини, бедни улици и странен център – едновременно грозен и претенциозен. Лудостта на „занаятчията” (демиург) Чаушеску и на неговия „румънски комунизъм” още тежи над страната в хиляди тонове бетон.
          Поемаме на север през подобната на тепсия влашка равнина. Пътят е съвсем нов и на много места се строи с наистина удивителни темпове. Минаваме през села белязани с крайна бедност. Стотици напълно еднакви, дребни и схлупени къщици с вид на колиби и ламаринени покриви, сред странни миниатюрни криви дворчета. В прашните пресечки край асфалтирания път се виждат главно каруци. Село след село срещаме сякаш само една единствена колиба. Инфраструктурата на страната носи очевидния белег на импровизация и примитивност. Обществените сгради в малките населени места представляват някакви занемарени и криви панелки.

          И изведнъж, извън поредното село, огромна къща, с явната претенция за френски дворец, но с кичозна пъстра фасада и гипсови колонки. Чокойско имение. Няколкото стари и съвсем нови имения ни отвориха очите за това, което исторически липсва в Румъния. Липсва средата. Елитът на страната, с неговата френска претенциозност и белези на европейска култура живее разделен с пропаст от бедния народ - експлоатиран и потискан, доведен до крайна нужда. И когато на този народ му дойде до гуша, той тръгва срещу чокойските имения не за да граби, а с тенекии газ – да разрушава и пали всичко – сгради, мебели, а дори и живи хора. Такива бунтове е имало през целия 19 и 20 век. Такъв стихиен бунт свали от власт Чаушеску.

          Движението в Букурещ напомня софийското, но тук спретнати полицаи наистина регулират трафика. Първото, което се хвърля в очи са огромните еднакви сиви блокове с тесни прозорци около централните градски булеварди. В социалистическия период целият град е бил разрушен и препланиран. Около всеки булевард са оформени грозни жилищни комплекси, заемани от различни категории румънци – колкото по-близо е един квартал до „Двореца на народа”, толкова по-близо до властта са неговите обитатели. Това, обаче не се отразява на естетиката на сградите. Техият вид сякаш е живо отрицание на твърдението, че архитектурата е изкуство.



          Във вечерния полумрак стигаме до самия „Дворец на народа”. Седалището на диктатора-грандоман като че ли се опитва да се скрие от нас, но напразно. Огромен, преукрасен и безформен палат, сякаш великанско дете си е играло с конструктор „Лего”. Затова пък, почти се скрива от погледа ни „АCADEMIA ROMANA” – също такава грозна и помпозна сграда, мрачно и без нито една светлинка застанала в дъното на изоставено поле в самия център на града, западно от „Двореца”. Гледката на тази „Академия” вече наистина ни потиска...





          След дълго търсене най-после откриваме историчеческия Букурещ. Следи от някогашния „Малък Париж” са останали в Северния център, където зад булевардните фасади се крият стари здания и църкви с художествени фасади, високи тавани и големи прозорци – свидетели, че тук някога са живели хора с изтънчен вкус към красотата. В единствената лятна бирария, която можахме да открием млади и стари прииждаха на тълпи и седяха буквално един върху друг, създавайки спонтанни приятелства за една вечер. Новината на деня беше, че министър председателят Калин Попеску Търчиану е катастрофирал с мотоциклета си „Харлей-Дейвидсън” при една от нощните си разходки из Букурещ и ръководи заседанията на Министерския съвет с гипсиран крак.




          Това ме накара да се замисля за факта, че и нашият министър-председател е „моторист”. Сергей Станишев един единствен път в живота си яхна мотор на път за Бузлуджа и оттогава всеки от нас – българските мотористи е принуден често-често да обяснява, че не е от „станишевите”. За разлика от него, румънският премиер-министър, е човек с немалки житейски постижения, който не позира. Макар и надхвърлил петдесетте, кара мотора си във всеки откраднат час и ако падне това е наистина – просто инцидент с моторист, а не поза на политик за пред камерите. Ако не беше катастрофирал, никой не би разбрал, че министър-председателят нощем пори тишината на букурещките улици с мотоциклета си. И тогава си обясних разликата в стила – румънците, водени от този човек наистина са се заели да наваксат огромното разстояние, което да ги изравни с европейските народи. Въпреки лошата стартова позиция, паданията и дори историческото проклятие на стихийните бунтове, те са решени да се преборят. Заради децата си. Цялата нация без парадиране се е впрегнала да догони най-добрата част от света.




          За разлика от тях ние сме възприели точно позицията на Станишев – правим всичко за пред камерите. Изискванията на Европа се приемат с формален ентусиазъм, но след първите въодушевени пози потъват в чиновническото безхаберие, престъпната арогантност и пълното безразличие на доведения до безизходица народ. Нелепата безсмислица „ПИАР” подменя в речника ни думата „работа”.
          Дали пък ние изобщо се движим?
          Дали румънските села не са осъдени да забогатеят и да се преборят?
          А на какво са осъдени нашите села?
          И дали зад разкривените гневни лица на митингите на Атака не прозират страшните влашки тенекии с газ?
          Пази Боже!


Марин Божков     
(в. „Гласове”)     



Следващ пътепис