ДУНАВСКИ СТОЛИЦИ


БУДАПЕЩА



ЦЕНАТА НА ДОСТОЙНСТВОТО




          Влизаме в Унгария откъм Сегед. Според пътната карта не би трябвало да има магистрала. Обаче има. Чисто нова. Още не е успяла да обрастне с бензиностанции, мотели и логистични бази. Равната пуста край нея е осеяна с малки, бедно изглеждащи ферми. Пътищата пълзят към границите на Европейския съюз, а с тях идва и промяната в качеството на живота, в ритъма на деня и най-накрая – в манталитета. Сещам се за древноримската истина, че няма богатство без път... Не мога да не се замисля за нашите многострадални магистрали и бодряшките изказвания на много министри, че тя работата е опечена... Пусти маджари направили магистрала преди да успеят с новото издание на пътната карта, а аз остарях докато у нас пуснат фундаменталната отсечка „Оризово – Чирпан” (няма и 20 км.) Не знам защо, но българските магистрали в строеж още преди завършването си се превръщат в археологически обекти. За нас явно римската поговорка не важи. Който се е хванал да прави път все си е вдигнал къща до небето, а пътищата са по-подходящи за камиларски, отколкото за автомобилен трафик.

          Засега край новата магистрала се разхожда само вечният вятър. Усеща, че скоро ще му преградят пътя и затова духа като за последно.
          С навлизането навътре в Унгария постройките край пътя стават все повече. Трафикът вече е градски далеч преди Будапеща. Прехвърляме крайдунавските хълмове и влизаме в града. Индустриалните зони са почти еднакви навсякъде, но тук занемарените и основно реновирани сгради са разбъркани така, сякаш някой с голям миксер е смесил предградия на Мюнхен и Букурещ. Ние обаче не сме впечатлени. Който не е видял Ботунец и Ломското шосе, той не знае нищо за индустриалните предградия. Към края на работния ден оживлението е голямо. Всеки момент очаквам някой да пресече внезапно пред мен, но никой не го прави. Липсва ми и акробатичното кормуване на старите коли с пернишка регистрация и затъмнени задни стъкла. Монотонното движение е малко изнервящо. Как ли се забавляват тези хора?

          Паркираме в малка пряка до Университета „Корвин”. Будапеща винаги е изглеждала чудасно, а тази вечер сякаш специално се е постарала. Много мило от нейна страна. Лениво пием кафе на улица Вац и бавно се приобщаваме към европейската култура. Чакаме градът да утихне. Няма нищо по-хубаво от нощната разходка из величествената Втора столица на Австро-Унгария. Ставаме след десет. Стъпките ни кънтят самотно между тежките каменни сгради на някогашната „имперска и кралска” администрация. По същото време вечерна София е пълна с живот и пъстра врява, а тук, сякаш сме сами в града. Зад ъгъла, Университетът още е отворен. От мазето се чува рок. Поне студентите са същите като у нас. В парка край Дунав трима пияници са си спретнали купон в подножието на бронзова статуя.
          Пред импозантната сграда на парламента, между големите паметници стои неголяма каменна плоча в памет на участниците във въстанието от 1956 година. До нея, в храстите спи клошар. Минаваме покрай него тихо, за да не го събудим.



          Пресичаме Дунав по стария железен мост. Точно в средата, върху една от стоманените подпори нелепо се мъдри разкривен надпис със син спрей „ЛЕВСКИ”. След кратък ступор вдигам фотоапарата. После го свалям. Не си заслужава. От крайбрежните светлини реката изглежда като огромна алея, по която величествено се разхождат потъналите в светлини увеселителни кораби. Сещам се, че малко по-надолу по същата алея се намира славният град Лом... За момент се вкисвам.
          Изкачваме хълмовете на Буда. На входа на Двореца преминаваме покрай неподвижни униформени охранители. Те сякаш не ни забелязват.





          Обикаляме сами из нощния, богато осветен дворец, а гласовете ни кънтят във вътрешните дворове и се лутат из фонтаните в италиански стил. От любопитство влизаме в някакъв портик и изведнъж се оказваме в началото на червен килим, ограден със запалени факли. И няма жива душа. Споглеждаме се и тръгваме по килима със съмнение това наистина ли е или в кафето на „Вац” е имало нещо... На другия край на килима, виждаме струпан реквизит. Вечните кинаджии. Зарязали имуществото и се запилели някъде. У нас така не се прави...





*                     *                     *


          Няколко дни по-късно, когато се върнах от Виена, Будапеща беше съвсем различен град. Край Дунав се люлееше буря от гневни лица, а човешките вълни се удряха в загражденията и мълчаливите редици от щитове пред Парламента, прорязвани от стройните формации на конната полиция.
          Сякаш целият тримилионен град беше на улиците, прогонвайки клошарите от уютните им места за запой и почивка. Декорът беше същия, но на него се разиграваше друг спектакъл - вече не романтичен. И така вечер след вечер. Денем – на работа, а вечер на площада. Ако си гражданин... Сякаш тези хора не спяха.
          Унгарците се бяха ядосали. В напразен опит да омаловажи недоволството правителството пускаше съобщения за малки радикални групи и футболни хулигани, вилнеещи из града, но някак прекрасната конна полиция все не успяваше да ги разпръсне.
          След ареста на около двеста известни на полицията лица, вандалските актове спряха, но човешкото море остана. Останаха десетки хиляди граждани, разгневени от признанието на Министър-председателя, че умишлено ги е лъгал. Тези хора бяха решени да поискат сметка и това вече нямаше нищо общо с партийните борби. Общественият договор беше нарушен и трябваше да последват санкции, независимо от предпазливото поведение на всички основни партии.


          Какво толкова беше излъгал господин Дюрчани? По нашите представи не много.
          Първо – преди изборите укрил, че няма пари за социални програми и държавните разходи трябва да се съкратят. Вместо да каже това, щедро обещавал.
          Второ – след изборите, манипулирал официалната статистическа информация за икономическия растеж и инфлацията в страната, за да не влоши шансовете на Унгария за влизане в зоната на Еврото.
          Ее, голяма работа! – биха си казали повечето българи, у нас такива, че и далеч по-големи лъжи са едва ли не регламентирани от Закона за изборите. Че то бива ли политик да не послъже – кой ще го избере тогава, ако не го види, че е тарикат. Бива ли да си разваляме рахатлъка заради някаква си стъкмена статистика. Та нали у нас, като дойдат на власт социалистите (пък и не само те) жанровете „статистика” и „фантастика” се сливат. Щом има какво да се яде защо да простиваш по улиците.



          И тогава разбрах. Цената на гражданското достойнство е да си поискаш сметката НАВРЕМЕ. Преди властта да сметне, че всичко й е позволено. Преди да са те лишили и от хляб. Да си поискаш сметката въпреки всички политици, футболни хулигани и видиотени от евтина бира шовинисти. И да настояваш.
          Ако излезеш на площада навреме лъжата няма как да се превърна в норма. И няма да се чувстваш глупаво, когато облечени във власт нищожества те правят на маймуна.
          Тогава, след като възстановим равновесието на Обществения договор, може би и София ще придобие величествения вид на европейска столица. Ако сме граждани.
          Дано!

Марин Божков     
(в. „Гласове”)     
Следващ пътепис