АЛБАНИЯ
(най-западната страна на Балканите, която е най-далеч от Запада)
1. Статистическа информация
- площ 28 750 квадратни километра.
- население около 3 400 000 човека.
- столица – Тирана – 250 000 жители.
- етнически състав –албанци - 95%, гърци – 3%, други (българи, власи, цигани – 2%).
- религиозни групи – мюсюлмани - 65%, православни - 21%, католици -14%.
- независимост – от 28 ноември 1912 година.
- конституция – от 28 ноември 1998 година.
2. Малко история
В античните времена, по-голямата част от Западните Балкани са населени от илирийски племена (едно от тях се нарича “албанои”. Намирайки се под силното влияние на елинистическата и римската култура те създават в своите земи градове и обществена структура - част от единния средиземноморски свят, с неговия хуманистичен и космополитен мироглед. През периода на римското владичество илирийските земи се латинизират, а близостта им до метрополията на Империята ги превръща в добре устроена и процъфтяваща провинция.
Упадъкът на Римската империя след 4 век, както и Великото преселение на народите, слагат край на единствения исторически период на мир, благоденствие и процъфтяване в албанските земи. Разделянето на Империята на Източна и Западна, при което границата между двете минава през Адриатическото крайбрежие поставя Илирия от центъра на държавния живот, в неговата оспорвана периферия. Келтските и готски нашествия разоряват провинцията и обезлюдяват цветущите равнини на Балканския полуостров. Оцелелите остатъци от латинизираното илирийско население се спасяват в недостъпните планини на Албания и Епир. Опразнените равнини и крайбрежия на загиналата Илирия се заемат от новодошлите славяни.
През следващите векове, господството над албанските крайбрежия и техните важни пристанища – Драч, Вльора и Саранда си оспорват Византия, Венеция и България. За албанците се споменава само като за скотовъдци, населяващи високите планински върхове. Те живеят в свой затворен свят и се отнасят еднакво подозрително към всякаква чужда власт.
Дългата изолация променя народа. Някогашните илири – създатели на висока земеделска и градска култура се превръщат в сурови планинци, живеещи на кланове и изхранващи се от скотовъдство. Дори и името им се променя - те наричат себе си шиптъри – планинци (според някои “орли”), а гърците и българите ги наричат “арб(в)анаси”.
След края на 13 век, с общия упадък на Византия и България, в албанските земи възникват няколко малки княжества, начело с албански аристократи. Те имат кланов характер и се крепят на умелото лавиране на своите владетели между зависимостта от Византия, България и Венеция, както и на войнствеността на своите жители, изпитана върху гърба на околното население.
Със заемане на повече и по-плодородни земи, числеността на албанците нараства и в навечерието на османското нашествие те вече са един от познатите народи в западната част на Балканския полуостров. Всъщност, албанската държавност изпреварва бурята само с няколко десетилетия.
Борбата на албанците срещу турското управление е дълга и противоречива. Още през 1395 година те се сражават срещу турците, а в 1389 година техни отряди вземат дейно участие в битката на Косово поле. След поражението, албанските земи попадат под турска власт и веднага са подложени на масова ислямизация. В началото на 15 век, Георги Кастриоти – албански аристократ и бивш турски офицер, известен като Скендербег вдига въстание и провъзгласява независимостта на своето княжество от Султана. До смъртта му неговите земи със столица Круя са независима албанска държава, със самостоятелна външна политика, успешно отразяваща османския натиск (опрян впрочем на много ислямизирани албански аристократи). Борбата на Скендербег се възприема от албанския народ като национална, а знамето на рода Кастриоти – черен двуглав орел на червено поле – като албанско национално знаме.
В следващите векове, много албанци са включени в управляващата върхушка на Османската империя, а династията, основана от албанеца Мехмед Али управлява Египет чак до средата на 20 век. От друга страна, обаче, в самата Албания местните аристократи непрекъснато се бунтуват. В края на 18 и началото на 19 век, в южна Албания, Али паша от столицата си – Янина се държи като независим владетел със собствена външна политика, често в пълно противоречие с тази на Портата. По същото време, родът Бушатли от Шкодра, опрян на владенията си в Северна Албания води няколко войни с Портата.
В началото на 19 век, православните гръкоезични албанци от Епир (сулиоти) застават в първите редици на националноосвободителната борба на гръцкия народ.
С Руско-турската война от 1877-78 година и освобождението на България, албанският елит свързва първите си опити за извоюване на независимостта на Албания. В Призрен, се създава организация (Призренска лига), която отправя меморандум до Берлинския конгрес с албанските искания. Той остава без отговор, а Лигата е разгромена. Албанското общество е разделено. Част от неговия елит иска да запази позициите си в Истамбул и е против независимостта. Клановите вождове от планините искат автономия, а търговците от Юга – самостоятелни връзки с Гърция и Европа. Албанските войници активно участват в Младотурската революция в Истамбул от 1908 година, но след като и тя не опревдава очакванията им за автономия тежненията за независимост надделяват. Свободата за Албания идва през 1912 година, когато в хода на Първата Балканска война страната става арена на сблъсъка на сръбските, черногорски и гръцки войски със Западната турска армия. Победата на Балканските съюзници, обаче поражда нови проблеми. Никой от тях не е започнал войната, за да освобождава албанците. В резултат на това, Сърбия анексира Косово, а Гърция – Северен Епир. В новата албанска държава влизат само половината от земите, населени с албанци. През 1921 година, след въстание на Северните кланове, начело на страната идва Зогу І – отначало президент, а после - крал. В следващите десетилетия, стремежът към обединение на албанските земи в т.нар. Велика Албания довежда до съюз с Италия и Германия.
В хода на Втората световна война Велика Албания е факт под италиански протекторат. Присъствието на италиански войски, обаче дава възможност на Москва да инспирира комунистическа съпротива.
След края на войната, комунистическият лидер Енвер Ходжа не желае да дели властта с никого и Албания влиза н период на четири десетилетия изолация и социални експерименти, довели народа до ръба на физическото оцеляване и превърнали страната в гигантски затвор насред Европа. В същото време, големият демографски прираст на населението и пълната липса на инфраструктура поставят самото изхранване на хората като проблем от първостепенна важност.
През 1990 година, събарянето на комунистическия режим завари Албания бедна, технологично изостанала, пренаселена и пълна с противоречия. Драматичните години след това бяха белязани от невиждана контрабанда, миграция на големи маси от хора към Италия, опити за преврати и бунтове и в крайна сметка – разпадане на държавността през 1997 година. Едва след това, с помощта на Европа, започна изграждането на съвременна Албания.
3. Манталитет
Различните исторически и природни условия са формирали два клона на албанската нация – тоски и геги. Границата между тях минава по река Шкумба.
Тоските, живеещи на юг са мюсюлмани или православни християни. Сред тях има и гръкоезични албанци, както в Албания, така и в Епир - Гърция. В техните земи са разположени повечето важни пристанища и най-плодородните земи. Тоските са по-отворени към общуване със света, по-прагматични и склонни да виждат у чужденеца търговски партньор, отколкото враг. Тоски обитават Южна Албания, Северна Гърция и южните градове в Република Македония. Културата на тоските е основана на транзитната търговия и свързаното с нея мултиетническо общуване.
Гегите - предимно мюсюлмани и католици и живеят в планинските области на Северна Албания, Косово и Западна Македония. Обединени в големи родове и кланове, гегите водят колективен начин на живот, при който интересите на общността напълно доминират над тези на индивида. Родовете общуват помежду си само на езика на колективните интереси. Обичайното право на талиона (кръвното отмъщение) се прилага и днес в Северните албански планини.
Разликата в манталитета на двете албански общности не е от вчера. Достатъчно е да погледнем 200 години назад в историята, за да видим – от една страна Юга – с космополитния и артистичен двор на Али паша в Янина, затънал в дипломатически и лични интриги, зад които прозират търговските интереси, а от друга страна - редиците недохранени лица от суровия гарнизон на мрачната Шкодренска крепост – столица на Бушатлиите и на Севера, където единственото което се цени са воинските добродетели и аскетизма.
Изобщо, общественото развитие на днешна Албания удивително напомня това на Шотландия от 18 век – с богатите търговски градове на Юга и бедния, но горд и непокорен Север с неговите кланове, вражди и перманентна анархия. Днес ни се струва, че шотландските кланови вождове са обвити в романтика, а за албанските се пише само негативно, но е достатъчно да прочетем мнението на англичаните живели по онова време, за да усетим сходството. Просто времето е пресяло лошото.
4. Национални комплекси
В днешна Албания не е прието да се говори на висок глас за промяна на граници на Балканите, но в частни разговори много от албанците биха споменали, че откъдето и да напуснеш страната, оттатък границата все на албански селища ще попаднеш. Тази двойнственост в албанските нагласи създава здрава опора в пограничните селища на различни албански екстремистки групи, действащи в съседните държави.
От друга страна, петдесетгодишната милитаризирана изолация на страната от света е създала нещо като тенджера под налягане – социалните, икономически и политически проблеми са потискани, без да се решават и след петдесет години общественото напрежение е вдигнато до такава степен, че избива в перманентни експлозии на разрушителна енергия. Те събарят държавното устройство и изхвърлят големи групи емигранти – на запад – към Италия и на изток – към Турция. Навсякъде, почти, албанската диаспора живее с проблемите на своята страна и изпраща пари на многобройните си роднини “вътре”. Това често е единствения сигурен национален доход.
5. Национална реабилитация
Въпреки всичко, днес Албания е ценена и ухажвана държава. Ислямският свят не се е отказал да я превърне в своя преден пост в Европа. Общото минало, религиозната близост и използването на архаични форми на обществено устройство сближават страната с Близкия и Средния Изток. Затова и част от албанското общество търси своята национална реабилитация в Ислямския свят – най-често с посредничеството на Турция.
Друга част от албанците, обаче не искат да бъдат възприемани като част от Изтока. Албания е само на някакви си 80 километра от Италия – люлката на Римската цивилизация и нейното място е не другаде, а в Западна Европа – казват те. В търсене на потвърждение за тезата си, се обръщат към илирийската античност и средновековните връзки на своите предци с Венеция.
За всеки случай, днес албанското общество се стреми към двойна реабилитация – нека Ислямският свят ни има за свои, а ние, пък ще търсим приобщаване към Европа.
6. Настояще
Политическият живот на страната, както и преди се доминира от противопоставянето между търговския Юг и изолирания Север. След падането на комунистическия режим, вождът на Северните кланове – известният лекар Сали Бериша получи властта в страната поради простия довод, че старият диктатор Енвер Ходжа произхожда от Юга. За няколко години президентът Бериша създаде своеобразна национална икономика, изградена върху контрабандата и поделянето на държавните правомощия между клановете. Създадените с мълчаливото съгласие на властта финансови пирамиди разориха градското население и търговския Юг, като доведоха до разграбване на оръжието от казармите, въоръжен хаос и разпадане на държавността. В крайна сметка се наложи международната общност да въведе войски в Албания за умиротворяване на хваналите се за гушата кланове.
В следващите години, лидерът на Юга, Фатос Нано опита да въведе в страната пазарна икономика и твърда ориентация към Европа. Това, обаче силно застрашава родовия начин на живот на Севера и предизвиква периодични размирици, водени от “вечния” Сали Бериша. Отгоре на всичко, преди няколко години и претендентът за кралския престол - Лека І, се опита неуспешно, с оръжие в ръка да си върне короната. В крайна сметка, периодичните трусове в Тирана и оформянето на цели области на север извън правителствения контрол принуди Фатос Нано на тежки компромиси.
Ислямските страни отделят значителни средства, както от държавните си бюджети, така и чрез широката си мрежа от религиозни фондации за задържане на Албания като свой форпост. Албанците не връщат никого - приемат помощта с благодарност, но не дават никакви обещания – те са бедни и имат нужда, но са твърде горди, за да бъдат купувани. Все пак, въпреки немалките средства, ислямското влияние е сравнително силно само в най-бедните райони.
Европейският съюз също отделя много средства, но изисква отчетност от правителството, като условие за продължаване на помощта. Този подход не съвпада напълно с албанския начин за възприемане на нещата – даденото си е дадено. Тогава, пък Западът се сърди. Правителството на свой ред иска още помощи, защото иначе не ще може да удържи кандидат емигрантите към Италия. Пред перспективата за това истинско бедствие за италианското правителство, Европа накрая кандисва. Парите се приемат с благодарност и всичко започва отначало.
Днешният ден на Албания поставя на преден план въпроса за окончателния избор – дали страната да бъде предмостие на ислямския свят в Европа или - една от малките и бедни държави, които разчитат на приемането си в Европейския съюз за осигуряване на своето икономическо развитие и политическа стабилност. Предвид засилващото се влияние на Съюза, изборът изглежда неравностоен.
7. Бъдеще
Бъдещето на Албания зависи от това, дали народът й ще бъде в състояние със свои сили да постигне петнадесетгодишен епизод на мир и икономически растеж. Този немалък за бурния албански характер срок би доказал на Европа, че в страната има национален консенсус по целта за приобщаване към нейните структури.
Ако това не се получи – пак остава възможността за връщане към Изтока.
Цели две възможности – това никак не е малко за бедни хора, нали?
Марин Божков
(в. „Седем”)