ХОРА И УЛИЦИ, ГРАД КАТО ГРАД


На вниманието на г-н Бойко Борисов – кмет на Столична община

          УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН БОРИСОВ,

           В деня на Вашия избор за кмет на Столична община беше запълнена първата дупка по улиците на София. За съжаление, въпреки усилията за изкърпване на асфалтовата настилка, до този момент състоянието на софийските улици не се е подобрило съществено и те продължават да са опасни за живота и здравето на участниците в движението и техните превозни средства. Според мнението на повечето запознати хора, състоянието на улиците в София и организацията на движението са най-лошите в Европа. Причините за това са следните:
           - Масово движение по улиците на София на претоварени многоосни самосвели и бетоновози с общо тегло над 40 тона. В повечето страни тези превозни средства са забранени за движение не само в населените места, но дори и по пътната мрежа с твърдо покритие. Тяхната маса необратимо уврежда не само асфалта, но и долните слоеве на пътната настилка, както и конструкцията на повечето съоръжения които хлътват във формата на добре познатите на всеки столичанин „вълни”, като нанася поражения дори на колекторната и другите системи, разположени под пътното платно. Въпрос на време е тези камиони да предизвикат катастрофа с особено тежки последици.
           - Замърсяване на уличното платно с бетонови разтвори и инертни материали. Кампанийно взетите преди месеци мерки по спирането на някои строежи около бул. България не оказаха трайно въздействие и пораженията на уличната мрежа около големите строежи и многобройните бетонови възли са довели до превръщането на улиците в непроходими за нормална транспортна техника.
           - Повсеместно пренебрегване на правилата за спиране и паркиране – в няколко реда – на аварийни светлини, като това се приема за израз на престиж. Лично аз не познавам човек, санкциониран за това, че е спрял на аварийни светлини на голям булевард, препречвайки движението.

          УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН КМЕТЕ,

          В израз на своето несъгласие със състоянието на улиците в родния ми град и за да мотивирам допълнително Вашата активност за подобряването му, Ви посвещавам следния фейлетон:




          Карам из София тия дни, с децата на задната седалка и изведнъж – бух в една дупка. Огледах се, вътре няма никой познат, поне времето да минава по-бързо докато дойдат да ни измъкнат. Трима играеха карти в единия ъгъл и ме поканиха за каре, ама аз не внимавам - все си гледах часовника, че закъснявахме за училище, та им развалих играта. Един взе да ме успокоява: „Ти, вика си за първи път в дупка и си по-нервен, ама аз всяка седмица по един-два пъти хлътвам, хем зареждам магазини – ей с тоя микробус; станал е като сушена слива, горкия.” Другите взеха да кимат и да ме уверяват, че и те на седмицата ако не влезели по веднъж в дупка, все едно не са живели. Хем тая била малка имало едни дълбоки – рече един – веднъж си пукнал главата – от тогава карал с каска. И верно – измъкна една каска от колата и я нахлупи. Третият пък, обмислял да монтира парашут на вартбурга, щото дупките по-малки нямало да стават, а само по-големи.
          Училището замина, та се не видя. Казах на децата да си извадят учебниците за първия час и да си прочетат новите уроци, а аз се захванах да разпитвам по-опитните си другари по дупка:
          - И по колко време средно, така висите?
          - А, до довечера все ще ни измъкнат – рече неопределено оня с микробуса, като гледаше някъде нагоре. – Само някой бетоновоз да не ни се изсипе, че тогава прощавай...
          И както гледаше, над нас изскърцаха спирачки и една новичка, лъскава кола се заклати на кантар на ръба на дупката, сякаш преценяваше заслужава ли си да се присъедини към компанията. Явно й харесахме, защото кокетно се свлече при нас. От нея ни гледаха притеснен плешив човечец с елегантно сако и една намаана мадама с чорапогащник на дупки, от тия дето само като те погледнат и ти зейва дупка в джоба. Намааната мадама веднага взе да се разпорежда, сякаш дупката е нейна. Опита се да накара картаджийте да вдигнат на ръце колата им горе, но те бяха много заети с каруцарския белот, а аз се хванах да изпитвам децата за новите уроци. Мадамата повика, повъртя се, па като видя, че няма измъкване взе да увива тънко-тънко:
          - Аз казах ли ти, Муци, че си в Сатурнова дупка преди рождения ден, ама ти слушаш жена си, а не мене...
          - Ааа тая не е Сатурновата – обади се Парашутиста иззад картите си – Сатурновата е на сто и педесе метра надолу по улицата, до чалгатека „Сатурн”. Сбъркали сте дупката! На тая й викат „Пролетарий”, щото е баш срещу бившия завод, дето фалира.
          - Улиии мамоуу – заскимтя мадамата и се захлупи на рамото на Муци, като си бършеше носа в снобарското му сако – „Пролетарий” било... – Муци я зяпаше гнусливо и безпомощно и по лицето му личеше, че би дал всичко, за да е на сигурно при жена си.
          Изгледах красноречиво съкафезниците си, за да изразя по възпитан начин отношението си към новото попълнение, но те не изпитваха никакво стеснение.
          - Ааа тия са цвете! – рече каскадьора – Миналия месец в Министерската дупка, дето е пред Министерството на транспорта се нахака една мутра с джип. Отивала да прави далавери с министъра, да кърпи надве-натри пътищата, пък да си делят парите. Леле като се ядоса оная ми ти мутра, като извади една бухалка, па бой де кого свари из дупката. През каската цицина ми излезе и сега още ме наболява. – и си намести защитното съоръжение с болезнена гримаса.
          - Давайте тогава да се обаждаме да ни вадят – страхливо се обади Муци – и трескаво взе да натиска копчетата на слушалката си.
          - Не става, брато – спря го Парашутиста – много сме дълбоко и мобилните не ловят.
          Муци пробва няколко пъти, пък като се убеди, че не става се захлупи и той връз рамото на мадамата, взеха да се сополивят и ни оставиха на мира.
          Децата си научиха уроците и започнаха да си играят на криеница из дупката. Аз им подвикнах да не се отдалечават, за да не се загубят някъде из разклоненията.
          Междумременно към нас се присъедини едно такси, шофирано от много ербап жена. Остави клиента втренчен в брояча, който тракаше на изчакване и за нула време измете и подреди дупката. После извади от жабката термос и взе да ни черпи с кафе. Подготвена била. Каквото и да се говори, но в дамска компания времето се прекарва по-весело. Особено когато тази компания намира някакъв смисъл в автомобилните разговори на мъжете
          Късно следобед ни посетиха и ВИП гости. Шефът на една строителна фирма с мерцедеса си, пълен с общински съветници и един топжурналист. Те ни донесоха новини от външния свят. Някъде горе имало пресконференция за това, че четиридесеттонните самосвали и бетоновози с по четири-пет оси, дето и те не си знаят броя не колелата изобщо не повреждали уличната настилка. Даже били много полезни и Общинският съвет бил гласувал субсидии на собствениците им да минавали по-често по улиците. Та въпросния собственик, след пресконференцията напълнил колата уж да ходят на банкет, а се озовали право при нас – да ни зарадват с благата вест. Ние му се зарадвахме, разбира се. Моите другари по съдба се натрупаха върху него като футболисти върху голмайстор, като не забравиха да си вземат и щангите от колите. При вида на тая радост общинските съветници и журналиста се хвърлиха да драскат нагоре по стените, ама къде ти. За да ги успокоя ги строих да пишат заедно с децата съчинение – „Репортаж от дъното – народната любов към един от собствениците на кариерни самосвали, с голям принос за днешния облик на София”...
* * *
          Привечер ни измъкна един общински кран. Съставиха ни актове за неправилно паркиране в синя зона и си платихме по тридесет лева за евакуация на превозно средство.


С уважение: Марин Божков     

          P.S. Най-добрият отговор, който мога за получа е да видя в действие ефективни мерки за спиране на безобразията по софийските улици.
М.Б.     

(в. „Гласове”)     
Следващ фейлетон